Има едно село, на юг от Триград, близо до гръцката граница, което е на път да изчезне от картата - Водни пад.

Преди години там е имало застава и покрай войниците е имало живот. Днес е откъснато от цивилизацията и привлича с уединението си уморени от градския живот хора. Товаря багажа в колата, взимам си сбогом с хазяйката ми Албена и поемам на път за Водни пад. Стигам с колата до конната база и продължавам пеша, пресичайки реката по този мост, пише Гергана Попова за Traffic News.

И следва пълно потапяне. 

Предстои ми да измина 6-те км до Водни пад по тесен коларски път, който върви край рекичка, оформила китна долинка.

Чешмите и местата за отдих са в изобилие, както ягодите и боровинките през летните месеци. Липсата на асфалтов път в този граничен район, който в близкото минало е бил недостъпен, е съхранила природата. Даже няма следи от добитък. Слънцето вече напича, но от време на време се скрива зад пухкави облаци. Отново не бързам за никъде. И задължително уважавам чешмите. Местните хора са ги строили за възпоменание на близките си. По обед приближавам разклон и ето я в дясно табелата за Водни пад. 

Още 500 метра и навлизам в селото – около двадесетина пръснати къщи, превърнати във вили. 

Тук вече няма постоянно пребиваващи хора. 

Старото училище е частен имот. Пия вода от чешмата край него и хапвам набързо. Отправям се към някогашната гранична застава, която е точно над селото. 

От там има хубава гледка към него, но времето е неподходящо за панорами. 

И заставата е преминала в частни ръце. От нея до гръцката граница има още 2 километра, но аз продължавам по пътя, който заобикаля билото и отива в заставата в Кестен. Така плавно се спускам до разклона преди Водни пад. Там пак има чешма. Пътят е вече познат, а мисията ми изпълнена. Никой не срещнах. 

Беше си ден за презареждане.