Възрожденчовците задействаха сложна и предварително замислена схема, с която да ме изведат от зала, за да могат междувременно да ме нахранят с лъжи от трибуната, че съм бил пиян

Днес ще си позволя да ви занимая с някои парламентарни дребнотемия, които обичайно остават извън зрителното поле на редовия гражданин.

Едно от най-неприятните и разсейващи неща, когато говориш от парламентарната трибуна, е някой да ти подвиква от залата (без значение какво точно подвиква).

Истината е, че по време на излъчване по телевизията тези подвиквания остават незабелязани – защото микрофоните са настроени така, че да се чува само говорещият от трибуната. Но когато си в зала, нещата са твърде различни.

Групата на ППДБ, съставена предимно от добре (дори прекалено добре!) възпитани хора, рядко си позволява подобни изпълнения.

Групата на "Възраждане", обаче, го прави непрекъснато по отношение на политическите си опоненти. Н е п р е к ъ с н а т о. И съвсем преднамерено, разбира се.

Аз съм сред малцината, които не се колебаят да им отговорят.

Стремя се да го правя (макар не винаги да ми се получава) в рамките на парламентарния ред и правилник.

Днес например, по време на отвратителното антиевропейско (и антибългарско, ако трябва да сме честни) изказване от трибуната на КК (фрашкано до козирката с кремълски опорки), изчаках търпеливо да изтече предвиденото от регламента време – пет минути за вземане на отношение.

В мига, в който времето изтече, съобщих с пълно гърло, че времето му е свършило.

Вре-ме-то. Вре-ме-то! В р е е е м е е е т о о!

Не спрях да го съобщавам, докато говорещия не слезе от трибуната.

Известно ви е, че имам доста изнесен глас. И когато го впрегна в употреба, зала "Света София" гръмва – така гръмва, че е трудно да чуеш не само какво се говори от трибуната, ами дори и собствената си мисъл.

Това, разбира се, побърква КККопейките. П о б ъ р к в а ги.

Нерядко в такива моменти цяла сюрия от тях се втурва към мен с крясъци и обиди, квесторите трескаво се скупчват на местопроизшествието, изобщо – става страшна карминьола.

Днес, обаче, възрожденчовците решиха да действат по-перфидно.

Двама от тях – русенеца Злати Златев и господина Чорбов – се завтекоха към мен с обичайната припряност, но щом се приближиха, ме заговориха с меден, почти свойски тон. Призивът им беше привидно дипломатичен – ама така не е редно, така не бива, хайде да си поговорим.

Понеже вече бяхме обградени от уплашени квестори – и колеги, които искаха да ползват местата си, временно заети от Злати и Чорбов – аз решах да поуспокоя обстановката, като призовах двамата си "събеседници" да слезем долу в кафенето и да си поговорим. Те (поне привидно) се съгласиха радушно.

В момента, в който излязохме от залата (все още придружени от квесторите – което даде незабавен повод на някои от жълтите новинарски сайтове да гръмнат със скандални заглавия от типа "Квестори изведоха Манол Пейков от залата"), видях с периферията на окото си на екраните в коридора, че трети възрожденец – Славчо Намсикой, който буквално минута по-рано ме ругаеше като каруцар – иска думата в парламентарна зала.

Спрях се и с огромна изненада чух твърдението – изречено от най-високата и авторитетна трибуна в страната – че съм бил изведен от зала, защото съм бил пиян.

И на мига ми стана ясно, че целият пиниз с разговора в кафето (хем уж предложен от мен!) е сложна и предварително замислена схема, с която да ме изведат от зала, за да могат междувременно да ме нахранят с лъжи от трибуната, а аз съм безсилен да се защитя.

Върнах се в залата точно навреме, за да взема думата за лично обяснение. Което никой председателстващ – дори най-враждебно настроеният – не може да ти откаже.

Горното изказване е моят отговор на засукания възрожденски заговор, целящ запушването на устата ми и ефективното ми омаскаряване.

Изводът от цялата работа е един-единствен: щом разработват толкова сложни схеми да ме омажат със собствените си екскременти и така отчаяно търсят коя от коя по-нелепи опорки, за да ме злепоставят – значи наистина им бъркам в здравето.

Лично мен това стечение на обстоятелствата ме удовлетворява – или по-точно, показва ми, че съм на прав път. И хич не смятам да спирам.

Работата на един депутат, поне както аз я разбирам, е не само да кове и гласува закони, но и да бъде народен трибун – да казва истината в очите на подлеците и да ги поставя на мястото им. Дори ако понякога се налага да пожертва реда и спокойствието на околните, за да го стори.

Манол Пейков