12-годишно дете посегна на живота си. Стивън от Русе се хвърли от шестия етаж на блока, в който живее. Няма никакво значение каква е причината толкова малко момче, едва навлизащо в т.нар. трудна възраст на съзряването, да предприеме фаталния скок. Единственото, за което си струва да се разсъждава, е кой пренебрегна сигналите, че то не е добре, че в душата му е мъгла, че го мъчат мисли на възрастен, преди да им е дошло времето.

Както и защо, когато се говори за психично здраве в България, статистиката обхваща само възрастните и никога децата. „Около 1/3 от пациентите ми не страдат от клинично изразена невроза или психическо неразположение, а от липса на чувствителност и празнота в живота. Това е диагнозата на модерния човек." Констатацията е на прочутия швейцарски психолог Густав Юнг - един от най-добрите ученици на Зигмунд Фройд, и е на повече от половин век, а все по-валидна днес. В България съвсем доскоро се смяташе, че депресиите, самоубийствата и психозите „хващат" в капана си само зрелите. Съвсем простата логика обаче сочи, че има ли душа, има и страдание.

Децата на България са в първите места в Европа по брой на самоубийствата. Печална статистика, която родители и учители безметежно подминават. Всъщност данните са умопомрачителни - по родните ширини е и най-ниската граница на малчугани, посягащи към живота си. Това не са болни деца. Това са чувствителните деца, обречени на самота като възрастни, но не защото нямат родители, а защото сигналите, че са в риск, са останали незабелязани. Вероятно и защото мама и татко са пропуснали да успокоят крехкото съзнание за първите трепети, за първите трудности в живота или просто не са намерили време да чуят за тях от много работа и дългите години, прекарани на гурбет.

Докато мама и татко живеят в странство, децата се развиват, порастват, сблъскват се с новите за тях човешки взаимоотношения и се плашат от тях. Докато училищната психоложка продължава да беседва само с буйните хлапета, биещи се по коридорите по време на междучасие, или пушещите в тоалетните, тихите, скромни отличници се хвърлят от блоковете.

Как нито едно от самоубилите се в последно време деца не бе определено като палаво и с добри социални контакти, израснало в здраво семейство? Всички бяха или твърде вглъбени, или твърде чувствителни, или твърде ученолюбиви. Качества, които при други обстоятелства се ценят, но които безпокоят психолозите. Педагогиката уж учи и на това, но и при 12-годишния Стивън, и при 16-годишната Мелица от Бургас никой не я е приложил.

Това не са лигльовците, търсещи внимание с шепа успокоителни, взети от шкафа вкъщи или емо-та (модно течение, основаващо се на самонараняването), режещи с бръснач вените. Разбира се, че и това са сигнали към близките и учителите, че детето има нужда от помощ, но обикновено най-решените да се разделят с живота, не се издават. Поне така пише по дебелите книги. Двамата скочиха без прощално писмо. А може би имаше как да ги спасят, ако някой беше погледнал в очите им и беше поговорил с тях.

Автор: Христина Добрева