$Беше есента на 1975. Баща ми донесе банани. Никога преди не бях опитвал подобно нещо. Бях виждал банан само в учебника по френски. После дойде свободата и донесе много банани. Но те бяха различни." 

Това разказва  Димитър Камбуров за българската секция на DW. Димитър Камбуров е доцент по Литературна теория към едноименната катедра на Факултета по славянски филологии на СУ. От 2014 преподава в Тринити колидж, Дъблин, Ирландия. Ето и целият му разказ:

Наскоро ми се наложи да преведа "дефицитна стока" на моите ирландски ученици от групата по български език за напреднали. За тях съществителното "deficit" означава "оскъдица на пари и дарби", но не и на артикули по магазините. Писателката от групата - Eйлиш ни Гуивна, предположи, че става дума за "luxury good". Но дефицитните стоки на соца не бяха задължително скъпи. Луксозността беше функция на липсата: тях просто ги нямаше. Накрая се оказа, че и на английски има понятие за това: "scarce commodity". Но моите ирландци откъде да го знаят? Съхранил го беше само речникът.

Беше божествен!

Било е през късната есен на седемдесет и пета. Беше си едно навъсено безпразнично време. Помня как баща ми донесе с вятката* отнякъде банани. "Цял грозд", каза той. Седем на брой, неподражаемо жълти, гладки, съвършени. Само дето думата "грозд" им стоеше грозно, правеше ги тукашни, лепеше им някаква нелепа тленна плод-зеленчуковост. Бананите извираха от черния си чвор като тропически торпеда, като седморка гост-изтребители в демонстрационен полет над възторжена манифестация, като ракети на новогодишна заря, като весели вносни катюши.

Никога преди не бях опитвал такова нещо. Бях виждал банан само в учебника по френски. Според татко, на вкус бананът на нищо не приличал и да не съм се натъжавал, ако не ми хареса. Показа ми как се бели, как нежната жълта кожа се свлича надолу, стена по стена, докато остане, уви, твърде изтънялото му белезникаво телце. Не бивало да се бърза. Мъхестото връхче не се ядяло, конците от обелката - също. Естествено, че тайно ги опитах: восъчни леко, биваха.

Забиването на зъбите в плътта на банана ми донесе същата тревожна наслада като първата кока-кола: ами ако не ми хареса? Ако не успея да го харесам? Беше божествен! Действително на нищо не можех да го оприлича. Беше мек, непривично месест и, ти да видиш, без всякакъв сок. Бях свикнал плодовете да са сочни и да имат същия вкус навсякъде, даже в кората. Бананът и без кората предлагаше два: нежно пухкавата сладост на тялото и накиселяващата лъскавина на сърцето. Заявих, че бананът е най-невероятното нещо, което някога ми се е случвало, а татко отвърна да не се превземам. По правило имаше право, но в случая наистина го мислех.

На следващия ден се въоръжих с воля и се въздържах от закуска, а след училище се завтекох към магазина "Плод-зеленчук" на улица "Ангел Кънчев". Чудеса се случваха и през соца, всъщност главно тогава: ОФ-шефката не беше харесала заделения за нея наръч банани, които вярно леко зеленееха, но за мен бананът беше пораснал до чиста идея. Не щеш ли, избраният от мен тежеше 34 стотинки, с 4 повече от дневната ми лепта, та ми премериха друг за 28 стотинки. Надлежно закупеният имаше вкус на блудкав зеленчук със сапунен привкус, но една идея не се поваля така лесно. Бананът, който продаваха, подобно на зрелия социализъм, беше показал пренебрежим дефект - беше просто недоузрял. Ето защо пред аверите от махалата изрекох кощунствената фраза, с която обичаха после да се шегуват: бананът не е плод, той е откровение.

После свободата донесе много банани

Още се чудя как бананът се превърна в събитие, в обект на желание, как неговите невдъхновяващи вкус и вид предизвикаха онзи естетически припадък на ръба на мистическото. Само случайността, превърнала го в забранен плод, ли беше породила този ефект? Баща ми сякаш беше налучкал отговора: на банана му прилягаше заглавието на популярния тогава сборник разкази от У. Сароян: "Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света". Бананът беше неоприличим: чужд, непривичен, издължен, отвъден, извънсхемен, западен. И когато видяхме банана на Уорхол върху продуцирания от него дебютен албум на "Велвет Ъндърграунд", нямаше как да не го разпознаем - беше нашият банан.

После дойде свободата и донесе банани. Мина се, не мина - и плъзнаха навсякъде. Не веднага наистина, но притеснително скоро. Кафявите лунички се оказаха зачатъчни смъртни петна: Уорхол не си ги беше измислил, нито пък Маркс. Открихме също, че Bonita-та на соца я биваше повече от Chiquita-та на прехода. Но не там ни стягаше чепикът. Действителната драма беше в загубената наша способност да разпознаем някогашния банан в банана днес. Дъвчехме го отново и отново и не можехме да разберем какво сме намирали някога в него, какво чак толкова сме му харесвали. Взехме да го ненавиждаме - не защото бяхме открили колко е калоричен, вреден, отровен и въобще лош, а защото се беше оказал толкова посредствен: най-баналният, евтин и вездесъщ плод на света.