Професорът разказа за 45 години грижа за недоносените деца у нас

Проф. д-р Мая Кръстева-Вилмош, един от водещите специалисти по педиатрия и неонатология в България, сподели опита си от първата линия в борбата за човешкия живот. Ръководителят на Отделението по неонатология към УМБАЛ "Свети Георги" в Пловдив разказа за своето призвание и трудностите на професията в предаването "Пулс" по NOVA NEWS.

Наскоро тя беше отличена от Българския лекарски съюз с престижното признание в категорията за дългогодишна дейност и активен принос в развитието на специалността. "Всяка награда ме е радвала, но и ме е задължавала да продължавам да се доказвам и да се усъвършенствам", заяви проф. Кръстева-Вилмош, цитирана от NOVA.

Живот, посветен на неонатологията

Проф. Мая Кръстева-Вилмош е посветила цели 45 години на грижата за най-малките пациенти. Любовта ѝ към медицината се заражда още в детството, тъй като израства в семейство на медици. Веднага след дипломирането си тя започва работа в клиниката, в която лекува и до днес.

"Не съм сменяла нито работното си място, нито специалността си. И до днес съм доволна от този избор", сподели неонатологът. Тя си припомня с вълнение първото си дежурство, което се е състояло навръх Нова година в критична обстановка. Въпреки стреса и минималния си опит тогава, тя успява да се справи със ситуацията.

Тревожна статистика за недоносените деца

Данните за България остават притеснителни – между 11 и 12 процента от бебетата у нас се раждат недоносени. В пловдивската клиника всяка година се грижат за около 300 новородени в тежко състояние. Най-малкият пациент, за чийто живот са се борили лекарите под нейно ръководство, е тежал едва 500 грама.

"Тежките ситуации са ежедневие. Понякога не са достатъчни само знанията и опитът. Нужна е и интуиция. За съжаление, не във всички случаи изходът е благоприятен", призна професорът.

Цената на професионализма

Работата с критично болни новородени изисква пълно отдаване, което често надхвърля рамките на работното време. Проф. Кръстева-Вилмош признава, че е трудно да се откъсне от мислите за своите малки пациенти дори вкъщи.

"Дори вкъщи не спирам да мисля за децата. Това се отразява най-много на семейството ми", сподели тя. Въпреки тежестта на отговорността, най-голямата награда за нея остава моментът, в който види порасналите и здрави деца, чийто живот е бил спасен благодарение на усилията на нейния екип.