"Ще запазя живота си чист и свещен, както и моето изкуство.

Ако изпълня тази клетва, без да я нарушавам, дано живея дълго време, за да преуспея в изкуството и да стана прочут во веки веков, като пазя тази клетва и не престъпя нищо от нея. Ако пък сторя обратното, нека ме сполети ранна смърт и вечна забрава.

Заклевам се, че по силите на знанията си ще върша всичко, в което се кълна.

ЗАКЛЕХ СЕ!"

Познат ли Ви е този текст, скъпи лекари и студенти по медицина? В тези редове сте се клели и ще се кълнете, това е прочутата Хипократова клетва. Въпросът е, дали го правите, защото го искате и го мислите или защото клетвата е последната стъпка преди да вземете дипломата в ръцете си?

Не искам да слагам всички медици под общ знаменател. Не искам и никого да съдя - не е моя работа.

Знам, че има и ще има лекари, които заслужават поклон.

Има такива, които с гордост трябва да носят бялата престилка и титлата "д-р" пред името си. Сигурна съм в това!

От няколко години насам обаче българското общество сякаш масово е заразено с особено опасен вирус - безпричинна и безнаказана агресия! Заразата върлува и със страшна сила къса не само вярата ни в доброто у човека, а и все повече лекарски дипломи, цапа с кръв и срам все повече бели престилки. А по-потресаващото е, че дори специалистите май не намират лек. Вероятно, защото не се намесват правилните специалисти...

Това е болест на едно цяло общество, което е толкова слабо и обезверено, че няма сили да се справи с нея.

Сред този болен и изнемощял български народ би трябвало да има една прослойка, към която са насочени нашите големи очаквания - хората, които чакаме да ни лекуват. Но лекуват ли ни или още повече ни разболяват? Жив ли е авторитетът на лекаря или отдавна е само мит?

Това ли са хората, клели се да помагат, или другите, които сега ние кълнем?

Истината е, че тази професия е призвание. Не е просто родителска прищявка и не се предава наследствено!

Лекар става или по-точно трябва да стане този, който знае каква отговорност е човешкият живот.

А НЕ този, който си позволява да удря пеленачета, с оправданието, че дежурствата му идват в повече. Ами, като ви идват в повече, уважаеми, не работете на 2 или 3 граждански договора!

Лекар НЕ е и този, който връзва и пребива почти до смърт свой колега,

защото буйствал, а след това да се опитва да набеди психично болни хора. Защо? Ами защото е много по-лесно да кажеш, че някакви си луди са набили доктора, вместо "да си сложиш главата в торбата". Заедно с главата слагаш и дипломата и авторитета (ако изобщо имаш такъв), слагаш и парите ... и като цяло си е доста голяма загуба.

Хората са казали - "на чужд гръб и сто тояги са малко". Добре, че Хипократ не е жив!

Да се върнем на тези, за които си заслужава да пишем !

ЛЕКАРИ са тези, които спасиха пребитото бебе, ЛЕКАРИ са тези, които сега се борят за живота на своя колега в кома! Това са добрите примери, тези, които с желание и осъзната отговорност са се заклели в редовете написани от бащата на медицината - Хипократ.

В края на този текст питам: "Ще ме набиете ли и мен, господа доктори? За това, че малко очерних неопетнените ви души и бели престилки?"