Петък, 17 ч. Задминавам си аз колона от няколко тира на АМ „Тракия“ с максималната позволена скорост (140 км/ч).

Изведнъж със скоростта на светлината ме достига някакъв бял фризер и започва да ми намига с фаровете, както намигат онези китайски лампички за коледна елха, все едно крещи с пълно гърло:

„Не виждаш ли, че съм с джип Ауди, бе, простосмъртнико! Не ми губи времето с жалкото си съществуване, бе!“

Надписът „Бебе в колата“, който по принцип си стои на задното ми стъкло, очевидно не стопля лъвското му сърце.

Не мога да отбия в дясното платно, защото в най-добрия случай ще се озова под каросерията на някой тир. Вляво – мантинела. Зад мен – ускорен фризер. Тамън да литна нагоре, ама се сещам, че нямам перка като на вертолет.

Имам два варианта: или да наруша закона, настъпвайки газта до 200, или да го игнорирам. Избрах да го игнорирам.

Щом задминах колоната от тирове, естествено, минах в дясната лента, а фризерът полетя към безкрая. И през остатъка от пътя си мислех защо тия хора не ходят по голяма нужда преди да тръгнат на път, та все им се налага да бързат.

Изводът, до който достигнах е, че значителна част от българските новобогаташи страдат от хронична диария.