Обичаме да се хвалим под път и над път със статистиката, че над 90% от населението у нас има собствени жилища.

Зад сухите цифри обаче прозират много повече причини за тревоги, отколкото поводи за радост.

Немалка част от жилищата у нас стоят празни. Проблемът е не толкова, че стоят празни, а че изобщо никой не се грижи за тях. Понякога те са жертва на бума на емиграцията от България към чужбина от началото на 90-те години и на масовото преселение на хората от селата към по-големите градове. Процесът бе съвсем естествен на фона на разгроменото селско стопанство и епидемичния фактически фалит на много малки и по-големи фабрики и заводи. Нормално е хората да тръгнат да търсят къде да си изкарват хляба. Резултатът е очевиден сега. Стотици села обезлюдени, хиляди - с население от по 5-10 семейства, основно пенсионери, пише Монитор.

Над милион и двеста хиляди били празните жилища у нас, сочат данни на статистиката.

Някои от тях са нови, купени за „черни дни“ със „спестени“ от закуски пари. Паралиите ги държат празни и не пускат дори наематели, за да не им разбиват имота и да ги завличат с неплатени сметки. По-голямата част обаче от неизползваемия жилищен фонд на практика е неспасяем. Това са основно къщи по селата и по-малките градове, в които от години и дори десетилетия не е стъпвал човешки крак. Повечето от тях са разграбени, останали са без прозорци и керемиди, а някои дори са напълно изчезнали, вследствие на набезите на мургави банди.

Забравени не само от собствениците, а едва ли не и от Бога, са и немалко големи жилища на пъпа на София. Причината за докарването им до плачевно състояние обикновено са безкрайните спорове между множество наследници. Вместо да се разберат и да печелят съвместно от даването под наем на имота, те харчат пари по адвокати. Накрая обаче заради неплатени сметки имотът пак се продава, но на търг и на доста по-ниска от пазарната цена.

Според статистиката у нас немалка част от жилищата са наследените от соца панелки. Голяма част от тях също са в лошо състояние. Някои късметлии успяха да се уредят с изолация и нови прозорци на аванта. Други с надежда чакат, но пари за всички в хазната едва ли ще се намерят. Пък и от Брюксел едва ли дълго ще си затварят очите пред подобно субсидиране на калпак. За това и от строителното министерство започнаха да говорят, че и собствениците на панелките трябва да дават поне част от парите за санирането. Както е във всички останали страни от ЕС. Изключението се прави само за бедните.

Време е да разберем, че собствеността не е само богатство, но и отговорност. Никой освен нас няма да тръгне да се грижи за къщата, оставена от дедите ни на село, или апартамента ни.