Митът за "магическата невидимост" на диамантите вълнува много хора

Митът за "магическата невидимост" на диамантите при рентгенови снимки отдавна вълнува любителите на скъпоценни камъни. Често при сканиране на бижута металният обков се вижда ясно като плътен силует, докато поставеният в него диамант сякаш изчезва. Науката обаче дава съвсем логично обяснение на този феномен, което няма нищо общо с магията, а се основава изцяло на атомната физика.

Атомният номер определя видимостта

Ключът към загадката се крие в начина, по който рентгеновите лъчи взаимодействат с различните химични елементи. Според основните физични закони, способността на даден материал да поглъща радиация зависи пряко от неговия атомен номер. Елементите с по-висок атомен номер са по-плътни за лъчите и ги спират по-ефективно, което води до появата на бял или светъл образ върху снимката.

Диамантът е изграден от въглерод, който има изключително нисък атомен номер – 6. Това го прави "прозрачен" за рентгеновите лъчи. Те преминават свободно през кристалната решетка, без да бъдат погълнати, и по този начин камъкът се слива с тъмния фон на негатива.

За сравнение, човешките кости се виждат ясно в бяло, защото съдържат калций. Неговият атомен номер е 20, което е достатъчно, за да блокира част от лъчението и да остави ясен отпечатък върху снимката. Меките тъкани, съставени от водород, кислород и азот, също като диаманта пропускат лъчите и остават почти незабележими.

Тест за автентичност

Тази особеност на диамантите се използва от експертите като един от методите за разпознаване на имитации. Популярният заместител на диаманта – цирконът, реагира по съвсем различен начин. Тъй като съдържа елемента цирконий с атомен номер 40, той поглъща силно рентгеновите лъчи.

При рентгенова снимка истинският диамант ще остане тъмен или невидим, докато имитацията от циркон ще се появи като ярко светло петно с ясни очертания.

Изключения от правилото

Твърдението за пълната невидимост обаче не е абсолютно. Съвременните технологии за добив на диаманти използват специализирани скенери, настроени на специфични честоти, които могат да засекат дори малки камъни в кимберлитовата скала.

Ситуацията е различна и при системите за сигурност по летищата. Там операторите разчитат не толкова на директното виждане на самия камък, който може да се изгуби сред други предмети, а на засичането на подозрителни опаковки, метали или плътни материали, в които скъпоценностите биха могли да бъдат укрити.