След снощната вдъхновяваща победа на Григор Димитров на Турнира на шампионите в Лондон, днес се роди печален анекдот.

„И все пак ще дойде ден, в който Григор ще играе с Бойко Борисов. И ще трябва да загуби!“.

Сами разбирате, че това не е упрек към нашия великолепен спортсмен. Това е горчива констатация за различния смисъл, който светът и сегашна България влагат в думата „победа“. Това е разликата между извоюваната и подарената победа.

Преди 18 дни „Бистришките тигри“ биха с 2:0 легендарните ветерани на „Левски“ на държавно първенство за ветерани. Как стана възможно това? Ами просто премиерът Борисов беше в единадесеторката на любимия си отбор. А Той не обича да пада. Нищо, че формата му далеч не е спортна вече. И това е меко казано, а не честно казано.

Въпреки очевидното, дори доказали се спортисти се отказаха за пореден път да счупят хатъра на министър-председателя. И за пореден път му подариха хепиенда в играта. Така както не веднъж се случваше на разни местни тенис турнири и мачлета. Някои от които се оказаха по-важни от ключови парламентарни дебати.
И цялата тази спортна вакханалия е другият образ на политическия кич, в който ни потопи необятното его на премиера. Подкрепено от непоносимото подлизурство на обкръжението му. Разбира се, за сметка на това, което се нарича „феър плей“. Честна игра. Терминът важи и за спорта, и за политиката. Не и на нашата почва, разкаляна от шуробаджанашки сметки, слагачески комплекси и нагон към самозадоволяване с власт.

Затова триумфът на Григор Димитров в Лондон въодушевява. Дава надежда, че с воля, с упорство, с качествен отбор зад гърба, с благородство на терена, с възпитание и с уважение към публиката и към съперниците, пътят към световния връх е отворен. Другото е провинция, мухлясала от квартални договорки, намигвания, позиции, които изискват компетентност и тренинг, изтъргувани срещу келепирец и службица.

Но този кариерен възход има предистория. Част от нея е свързана със съмнително назначение на въпросния тениспартньор в „Напоителни системи“ по време на кабинета Борисов 1, принудителното му детрониране оттам заради недоразумения с Темида и заради тривиална липса на диплом за висше образование, последвани от произвеждането му в политолог и телевизионен водещ. И някъде в брънките на този български успех стои една култова снимка от лятото на тази година. Тя ознаменува финала на мач по тенис с участието на полуголия ни министър-председател и неговия партньор, винаги готов да изгуби на корта, за да спечели извън него.

По линия на същия този махленски пазарлък, който няма нищо общо с битките на Григор Димитров през годините. Да съзрее през поражения и пропуснати възможности. За да се изкачи до №3 в света на тениса. Смешката, че ще му се наложи да падне от Бойко Борисов, ако трябва да си премерят силите на корта, затова е по-скоро тъжна, отколкото смешна. И не Гришо трябва да носи отговорност за това.