Отмяната на откриването на „Мартенски музикални дни“ с Вердиевия „Реквием“ предизвика бурни реакции

Русе потъна в скръб след кончината на патриарх Неофит, но мнозина се питат: изпусна ли Русе шанса си да му отдаде почит по най-достойния начин?

Какво ли би почувствал Дядо Неофит?

Представете си: Доходното здание е изпълнено с публика, очакваща Реквиема. Музиката отеква в залата, а светлините са приглушени в знак на почит. Вълнение и скръб се смесват, превръщайки концерта в незабравимо преживяване.

Защо концертът не се състоя?

Официалната причина е националният траур. Но мнозина се питат: не е ли Реквиемът най-достойният начин за траур?

Не е ли музиката най-силният език на душата?

Не е ли това сбогуването, което Дядо Неофит заслужава?

Въпросите остават без отговор, но едно е сигурно: Русе ще помни своя патриарх.

Светла му памет!

Някои русенци, сред които и журналистката Нели Пигулева, смятат, че концертът е щял да се превърне в най-искреното сбогуване с духовния водач.

„А Русе можеше да изпрати СВОЯ патриарх именно с разтърсващия Вердиев Реквием!

Сигурна съм, че никой не си е мислел, подготвяйки програмата на тазгодишните Мартенски музикални дни, че първата фестивална вечер ще съвпадне злощастно с кончината на този изключителен човек – патриарх Неофит. Но съдбата явно сама посочва с пръст кое кога да се случи.

Но съм сигурна и че ако управата на града и на фестивала бяха обявили, че Фестивалният оркестър ще изпълни Реквиема с посвещение на Негово Светейшество, това щеше да бъде най-съкровеното сбогуване на Русе с човека, чиято светлина радваше хората на този град години наред.

Впрочем, той беше не само духовник, но и истински ценител на класическата музика – обичаше да ходи на концерти и го правеше винаги, когато имаше възможност.

И в деня на националния траур Русе можеше да покаже своята скръб така, както приляга на град с фина душевност, каквато често обичаме да си приписваме.

Не говоря за хората, които се редихме часове наред на дълги опашки, за да си купим билети за първата вечер на Мартенски музикални дни.

Не говоря и за музикантите от Фестивалния оркестър, които пропътуваха хиляди километри, за да се върнат в града на своето начало.

Но може би Вердиевият Реквием и вълнението в залата на Доходното щяха да бъдат най-достойното сбогуване с Дядо Неофит на града, който той толкова много обичаше и ценеше. И може би в залата му щеше да се долавя онази негова светла и синя тиха усмивка, която мнозина познаваха…“