Бившият областен управител на Русе Румен Януаров окончателно осъди прокуратурата за дискриминация

С определение от 16 август върховните съдии от ВКС Мими Фурнаджиева, Василка Илиева и Десислава Попколева – докладчик не допускат до касация решението на Русенския окръжен съд и то влиза в сила, пише ДЕ ФАКТО.

Януаров спечелва делото за дискриминация, като на две инстанции съдът признава нарушение на правото на равно третиране заради проявеното бездействие от прокуратурата да осигури достъпна среда за хора с увреждания в обществената сграда, в която се помещава окръжното следствие на Русе. ПРБ трябва да му плати обезщетение от 1000 лева плюс законните лихви от 2013 г. насам. Правното основание е чл. 71, ал.1, т.3 от Закона за защита от дискриминация. Текстът гласи, че “всяко лице, чиито права по този или по други закони, уреждащи равенство в третирането, са нарушени, може да предяви иск пред районния съд, с който да поиска обезщетение за вреди”.

На това основание иск срещу прокуратурата за дискриминация по “лично или обществено положение” и за осъществен тормоз чрез наказателно преследване предяви и председателката на фармацевтичния съюз проф. Асена Сербезова. Делото в Софийския районен съд засега не е тръгнало.

Румен Януаров бе областен управител по време на кабинета “Сакскобургготски”, а през 2011 г. участва и в кметската надпревара за Русе. Прокуратурата на два пъти повдига обвинения срещу него. По първото дело – за безстопанственост, той бе окончателно оправдан и на свой ред осъди прокуратурата по ЗОДОВ. Второто – за документна измама бе прекратено от самата прокуратура заради недоказаност на обвиненията. По него Януаров също осъди ПРБ по Закона за отговорността на държавата.

Делото за дискриминация е свързано с обвиненията по втората преписка, по която през юни и юли 2011 г. той е викан на разпит в следствието.

И районният, и окръжният съд в Русе приемат, че дискриминацията заради неосигурен свободен достъп на хора с увреждания в сградата е основателен, тъй като осигуряването на този достъп е задължение и на ползвателя на сградата.

Пред ВКС прокуратурата оспорва именно този извод и твърди, че решението е постановено спрямо страна, която не е пасивно процесуалнолегитимирана да отговаря по иска с правно основание чл.71, ал.1, т.3 ЗЗДискр. Заявява и неправилност на решението с твърдения, че Прокуратурата на РБ не е субект на задължението за осигуряване на свободен достъп за хора с увреждания чрез преодоляване на съответните архитектурни, транспортни и комуникативни бариери, тъй като на Окръжна прокуратура Русе не е предоставено стопанисването на процесната сграда.

Законът квалифицира като дискриминация и поддържането /не само изграждането/ на недостъпна архитектурна среда, което обосновава отговорността на ПРБ като ползвател на помещението, до което самостоятелен и свободен достъп на всички граждани, независимо от физическото им състояние, не е осигурен; изискванията за изграждане и поддържане на достъпна среда са разписани в закон, поради което експлоатацията на сградата без изграждане на необходимите елементи на достъп и обзавеждане /напр. съоръжения, които не са трайно прикрепени към сградата – напр. платформа или самоходно устройство с гумени задвижващи вериги или др./ е закононарушение, а експлоатацията се осъществява именно от ответника, са мотивите на русенските съдии.

Върховният касационен съд ги подкрепя. “В конкретния случай въззивният съд е приел, че спрямо ищеца на процесните дати /10.06.2011 г. и 6.07.2011 г./ е проявена дискриминация по признак „увреждане“ по смисъла на чл.5, във вр. чл.4, ал.1 ЗЗ Дискр. Неоснователно е оплакването на касатора-ответник относно правното значение на §6 от ПЗР на ЗИХУ. В случая въззивният съд не се е позовал на тази норма при формиране на решаващите си изводи, а е приел, че собствеността на сградата е ирелевантна, като изрично се е позовал на понятието „достъпна среда“ в Наредба № 4 от 2009 г. за проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда за населението, включително за хора с увреждания, както и на изричната норма на чл.5 ЗЗ Дискр., която квалифицира като дискриминация и поддържането, а не само изграждането, на недостъпна архитектурна среда. При тези мотиви, въззивният съд е обосновал отговорността на ответника като ползвател на помещението, до което самостоятелен и свободен достъп на всички граждани, независимо от физическото им състояние, не е осигурен”, заявяват върховните съдии.

Пълният текст на решението на ВКС – тук