За село Табачка се носи следното красиво предание:

Било в ония години, когато българите воювали под сянката на конската опашка, за да останат на тази земя завинаги.

Силен византийски отряд, който защитавал пътя от големия завой на Дунава към Старопланинските проходи, се укрепил по хълмовете, на които днес е разположено селото.

Една пролетна утрин пред укрепения лагер осъмнал боилът Тобан със своя разузнавателен разезд.

Очертавала се гореща битка... Ромеи и българи стояли настръхнали един срещу други и очаквали сигнал за нападение.

Тобан оглеждал своите бойци, оглеждал и византийците. Мъка свивала сърцето му при мисълта, че скоро голяма част от тези младежи ще лежат окървавени на бойното поле. И решил:

Излязъл пред своите редици и призовал византийския предводител на честен рицарски двубой – и не на неволя, а до смърт, на коне, на отъпкана земя, с копия, мечове и боздугани.

Византиецът бил млад, буен, хубав момък. Той приел с въодушевление предизвикателството. Който победи, неговия отряд печели сражението.

Войскарите посрещнали решението с радостни възгласи.

В югозападния край на хълмовете се извисявала висока островърха канара. В нейното подножие момчетата разчистили голям правоъгълник. Други отишли и довели от близкото тракийско село старейшините – да бъдат съдии на двубоя, и от едно славянско – престарелия свещеник.

 Скоро всичко било готово. Воините обградили плътно бойното поле. Двамата богатири застанали на срещуположните страни.

 Свещеникът отслужил гореща молитва към всевишния – да подкрепи справедливото оръжие. Съдиите заели местата си. Всички затаили дъх. Потръбил рог, прозвучала тръба. Богатирите тръгнали едни срещу друг. Боят започнал. Схватка след схватка …

Зрителите забравили за всичко на света. Сякаш се биели не смъртни рицари, а приказни герои. И двамата владеели оръжието си и бойното изкуство до съвършенство.

Силите им като че ли били неизчерпаеми. Отдавна бил изхвръкнал златогривият шлем на ромееца. Щитовете - захвърлени, копията – прекършени и мечовете – пречупени. Слънцето клоняло към заник.

Ромеецът замахнал с боздугана и дали ръката му била изгубила силата си, или окървавената дръжка била прекалено хлъзгава, но боздуганът излетял и безполезно паднал наблизо в тревата. Настръхнал като атакуващ орел, Тобан приближил обезоръжения воин с вдигнат боздуган. Младежът с последни сили слязъл от коня и се опитал да вдигне голям камък, за да се защити.

Но от устата му рукнала кръв, и той паднал безсилен на колене. С рязко движение Тобан спрял коня пред падналия воин и замахнал с могъща десница. По цялото поле се понесъл стон на ужас. В този миг Тобан разтворил пръсти и боздуганът му полетял към канарата.

От страхотния удар тя се пропукала и надолу се посипали едри скални късове. Когато тътенът отекнал, се възцарила мъртва тишина. Тобан се обърнал към своите бойци и кимнал с глава.

От конете слязли сестра му и още няколко жени. Те оставили лъковете и другото си оръжие на седлата и приближили към припадналия ромеец.

Наляли кумис в устата му, промили раните му и ги наложили с пресни билки, няколко мъже изплели носилка. И дали защото било русалската неделя когато билките имат най-голяма сила, или българките приличали на самодиви, но ранения рицар скоро отворил очи и започнал да идва на себе си.

Неговите бойци унило се подредили в нестройна редица и започнали да хвърлят на куп оръжието си в знак, че се предават.

Тобан безмълвно ги изгледал и повикал траките и славяните, нещо им пошепнал, и те изчезнали.

Не след дълго, от две противоположни посоки, в припадащия здрач се задали две процесии. Траките и славяните водели агнета, ярета и телета, носели хляб, вино, медовина, зеленчуци и плодове.

Скоро се завъртяли шишове: българи, ромеи, траки, славяни – всички се омесили, зачули се цафари, кавали, тимпани и гайди, извили се хора …

Пиршеството продължило до изгрев слънце.

По обяд Тобан събрал всички, заповядал да се строят, и обявил, че дарява свободата на ромеите, връща им оръжието и ги пуска да си вървят. Невярващи на ушите си те се втурнали да целуват краката му, но той не бил свикнал на раболепие …

Свещеникът отслужил молебен за мир и благоденствие.

Византийците се проточили на юг, като предпазливо носили своя предводител на носилка между два коня. След няколко дни на юг потеглил и Тобан. Повечето крепости да Балкана му отваряли вратите си без бой …

 А разсипаната чука и днес безмълвно стои на стража в югозападния край на село Табачка, и когато дойде русалската неделя си припомня забележития рицарски двубой, станал отколе в нозете й…

Тобан се нарича един от владетелите на великата хунска империя – ІІІ век преди Христа. На съвременен български език името му означава Основа. 

Богатури са се наричали древно-българските рицари.

Настоящата легенда е написана и предоставена за публикуване от г-н Росен Минев - жител на село Табачка, община Иваново, област Русе.