Пасхално и лично

0
Спомням си онази далечна година,  когато за първи път осезателно усетих тази сила на предпасхалната седмица
Спомням си онази далечна година, когато за първи път осезателно усетих тази сила на предпасхалната седмица Снимка: БГНЕС

Не, аз не искам да кажа тук, че съжалявам за онова време, в което Църквата бе гонена, а Страстната седмица и Пасха бяха „делнични“

Спомням си онази далечна година (някъде към средата на 80-те на отминалия век), когато за първи път осезателно усетих тази сила на предпасхалната седмица – силата, която не насилва, която сякаш и въобще, въобще не е сила, но която – дадох си сметка по-късно – царуваше, бе царувала и щеше да продължи да царува спокойно и безтрепетно над всички други „сили“, овладяващи периодично този свят, пише Калин Янакиев в Портала "Култура".

По онова време въобще не бях все още църковен християнин. Не бях дори собствено вярващ. Бе вечер – или на Велики четвъртък, или на Разпети петък, не бих могъл да си спомня точно – и излизах от някакво служебно задължение. Нека припомня, че тогава всички дни от Страстната седмица бяха ординерни „работни дни“. На притъмнелите вече улици цареше обичайната делнична суматоха, хората бързаха – да пазаруват, да се прибират у дома: делник като всички делници. И изведнъж се разнесе дълбокият, разстилащ се над целия град камбанен звън на катедралата. И днес не мога да си обясня как този, всъщност ежедневно прозвучаващ звън (биенето на камбаните поне не беше забранено), който в други дни почти не забелязвах, в онази вечер буквално отне гласа на града, похлупи го, обеззвучи го, сякаш го накара да се всмуче в земята и остана – съвсем без да насилва слуха – спокоен, достолепно тържествен, само той. В целия град.

Нямаше как да не го забележа, да не съсредоточа в него цялото си внимание. Какво, какво ми съобщаваше той? Въпреки цялата си неподготвеност, необразованост в тази област, аз изведнъж го усетих. Той ми казваше, че там, в онова оградено от този свят, който го бе изтласкал, забранил, затворил, място; в онова място, откъдето се разливаше звънът, и тази вечер, както от близо две хиляди години вече, тайната се случваше. Но в звъна на камбаната, в нейния, да – призоваващ звън, съвсем не се долавяше някаква настойчивост, някакво… насилие. Елате – казваше този звън – Царят е тук. Той се издигна на Кръста. Той царува и няма кой да Го снеме от този Негов престол, защото този престол е Кръстът Му, пределът, който може да се понесе, който бе понесен и след който никой, с нищо не може повече да го уплаши. Елате – канеше (но не викаше) този звън: да се приобщите към окончателното, към непобедимото упокоение. Всички, които и тази година ще отидете в това оградено от света царство, непременно, непременно ще видите онова, което за първи път е видяла Мария Магдалина, ще се огледате в сумрака и след миг колебание ще Го познаете. Ще познаете, че Той е тук и никой, никога не би могъл да Го прогони, защото Той вече претърпя смъртта, събуди се от нея и е след края, отвъд края – без-край.

Да, струва ми се, че нещо такова дочух онази вечер в заглушилия (без да заглушава) градския шум камбанен звън. Дочух за първи път така явствено тази сила без усилие, тази сила, която не се нуждае да надделява над други сили, която дори ги оставя да вилнеят отвън, да обстъпват стъменото ѝ, несъпротивляващо се неподвижно царство. И разбрах за първи път в какво собствено е силата на тази сила. Именно в нейния главоломен покой. Та от какво да се безпокои тя, на какво да се съпротивлява, какво да отблъсква, с какво да спори? Всяка съпротива, всяка борба е… преди Кръста, защото е в най-последна сметка съпротива на и борба със смъртта. Ако обаче смъртта е понесена, ако животът е отдаден („за живота на света“), смъртта вече се е „издимила“ от жертвеника и той, жертвеникът се е преобразил в престол на вечното, на несмутимо спокойното тържество. Това тържество не се нуждае от величествени паметници, не се нуждае дори от многобройни честващи го. То е и знае, че рано или късно неговите суетни земни съперници ще се изтощят, адептите им ще се разпръснат, ще бъдат заменени от адепти на други сили, но то, то ще остане в покоя на своята окончателна и вечна победа. И в това е тайната на неговата сила без насилие.

Но затова също – давам си сметка едва днес – тази сила бе най-осезаема, най-завладяваща (поне мен и хората от моите генерации тя „завладя“ именно тогава) когато бе… най-безсилна. Когато не разполагаше и с капка от онази сила на насилието, която принудително ни събираше на манифестации за своите „исторически годишнини“ и дни „на свободата“, на „труда“, на „революцията“; когато тази сила на насилието, напротив, ѝ противостоеше, тя имаше силата да потегли такива, дълбоко неоглашени, непосветени като мен единствено с камбанния си звън, със старите, „забранени“ книги, с тайнствения си стародавен език, с маргинално-сумрачното си, населено с мълчаливи старици и недоубити „бивши хора“ пространство. То въобще имаше силата да привлича с противоположното на „силата“, да прави „героична“ и желана от нас, младите, не успешността, а маргиналността, не „правилността“, а „неправилността“. Тя имаше – тогава – власт, защото нямаше власт, имаше сърдечни и жертвоготовни защитници, защото никой не я защитаваше.

Не, аз не искам да кажа тук, че съжалявам за онова време, в което Църквата бе гонена, а Страстната седмица и Пасха бяха „делнични“. Но искам да си припомня отново колко силен бе зовът на камбанния звън, когато на негово разположение все още не бе площадът, „войнството“, не бяха разни „консервативни политически сили“, ревностни религиозни „активисти“ и т.н. И, да – може би и поради „егоизма на възрастта“ аз бих искал отново да го чуя така, както в онази вечер, когато го чух отчетливо и за първи път – оставен сам на себе си – разбира се, „незаглушаван“ от разни „научни атеизми“, обсаждан от милиционерски кордони и отменян от „ленински съботници“, но и не подпомаган от различни адепти на „задължителното вероучение в училище“, законотворци на „здравото християнско семейство“ и безкомпромисни стражи на „правомислието“. Защото, давам си сметка – ако не го бях чул тогава така – чист, приканващ, но неизискващ; силен, но спокоен, заглушаван, но незаглушим; ако го бях чул „допълнен“ и „оркестриран“ от изредените по-горе негови „помощници“, едва ли и аз, и тези като мен – тогава „дългокосите“ и „маргиналните“ – щяхме да тръгнем подир него, за да влезем (и да останем) в стъменото царство на неговото спокойно тържество.

В края на краищата, нека припомня, че и Сам Христос е открил на апостола този парадоксален закон на Своята Сила: „силата Ми – казал му е Той – се в немощ напълно проявява“ (2 Кор. 12:9). Да, ние, усетили тази Негова сила в десетилетията на миналия век много добре знаем това. Защото в оня век на „сили“, които имаха претенциите да „променят света“, ние усетихме Неговата сила именно в пълната ѝ алиенираност от тези „сили“. И без да искаме нейната повторна алиенация, се боим от нейната мощ в света, от нейната мирска мощ, та да не би в нея да престанем да я различаваме. Да не би в тези днешни, предпасхални вечери, когато камбаната на храма зазвъни, тя да прозвучи като високоговорителите на тогавашната светска сила. Защото тогава те не поразяваха никого. А „маргинализираната“, прозвучала в едно агресивно, изключило я от себе си „трудово ежедневие“ камбана в онази далечна година порази най-малкото мен и ме въведе завинаги в своето царство на вечното тържество.

Изпращайте снимки и информация на [email protected] по всяко време на денонощието!

Календар - новини и събития

Виц на деня

Най-висша форма на препоръка в България: "Кажи, че аз те пращам"!

Харесай Дунавмост във Фейсбук

Нови коментари