Автор: Ангел Иванов, сценарист в "Господари на ефира"

Бредбъри има един велик роман – “Смъртта е занимание самотно”. Случката във Враца с 18-годишния Тодор показва, че у нас и убийството е самотно занимание. Дори когато става дума за оживена градска среда, посред бял ден. Пълно е с автомобили и хора, част от които даже ще снимат. Но преди всичко – Минувачи. Ние сме Нация от Минувачи. Когато убиват човек пред очите ни, ние сме Минувачи. Минаваме и снимаме. При Второто пришествие на Спасителя, ние пак ще сме просто Минувачи. Заслужаваме абсолютно всичко, което ни се случва.

Убийството билo абсурдно. Моля? Абсурдът спира да бъде абсурд, когато се повтори сто пъти. Тогава абсурдът се превръща в логика. Не е логично да се прибереш жив и здрав в дома си в поредния ден под небето, а е някак нормално и очевидно, неоспорено от Минувачите, да умреш грозно след млатене в главата с метален бокс.

Метален бокс? Ще го намерите на сергиите в едно с дефектните пиратки и дизайнерската дрога. Смъртта е стока и носи печалба. Проверете ученическите чанти на децата си. В единия джоб сте сложили бюрек със сирене, а в другия сте пропуснали да напипате метален бокс. До Насъщния за живот е връхлитащата смърт. Спряхме да се интересуваме какво има в малките джобове. И в малките градове. Ние искаме да убиваме и умираме.

Защото децата порастват. Братята вече са големи. В приказките най-малкият брат е най-смел и най-умен. Братята уж бяха различни. Ченгетата също – добро и лошо. В българската приказка обаче май повечето ченгета са лоши, а братята са еднакво зли: единият държи жертвата, а другият бие с бокса до меко. Образите са мрачно еднообразни и цялата драматургия куца. Заслужаваме абсолютно всичко, което ни се случва.

Успяхме да профанизираме може би най-великото тайнство в човешкия живот – Смъртта. Насилието се превърна в уличен делник. Смъртта вече не е събитие. Варварското убийство също. То е подиробеден тротоарен сюжет, който не прави впечатление. Равен и безстрастен акт като промяната в светофара. И не бива да се изненадваме в потреса си, което е странно усещане, но наистина не бива, защото онова във Враца вече се е случило другаде или се случва точно в този момент, или пък неизбежно ще се случи в Смолян, Сливен, Стара Загора, Нова Загора, Габрово, Севлиево, Тутракан, Полски Тръмбеш, Видин, Пазарджик, Кърджали, Омуртаг, Търговище, Шумен, София, Свиленград, Кюстендил, Монтана, Бургас, Варна, Силистра, Хасково, Ямбол, Петрич ...

Скоро и във вашия град.

Впрочем, същото, което направихме със Смъртта, отдавна сторихме с Любовта, Толерантността, Вярата, Свободата и Братството. Големите ценности, на които им останаха само големите букви. Но Големи ценности не се отстояват от малки микроскопични хора.

Създадохме забавни митологеми за градове като Перник и Враца. Смеем се как “там много бият” и дори си представяме какво ще стане, ако се срещнат перничанин и врачанин. Всъщност заградихме няколко места и стоварихме по площадите и кьошетата им собствената си слабост, злоба и агресия. За да не усещаме вината близо, на нашата улица, в себе си ... Другият отработен щит пред съвестта е вдигнатият айфон, който снима. А когато нямаме решение на тежък, зловещ проблем, идва хуморът. Това е болезнен, тъжен хумор. От него стърчат кости.

Покварата е в собствените ни тъкани, фибри и аорти. Бежанците били най-големият проблем? Не са бежанците – ние сме. Ние, които така и не избягахме от собствената си уж рафинирана градска примитивност. Заслужаваме абсолютно всичко, което ни се случва – и политиците, и убийците си. Защото сами си ги избираме и сами си ги търпим. Защото не излъчихме нищо по-добро от собствените си недра. Защото сами избираме да сме точно такива.

В крайна сметка, да си Минувач е избор.

А когато днес или някога се срещнем – без значение дали сме от Перник или Враца – нека помълчим: веднъж за Тодор, и втори път за себе си.

***

Бележка под земята:

Бог да прости Момчето , което не заслужаваше да си отиде така…