Когато един властник изведнъж разбира, че е свален от власт и осъзнава това пределно и безпощадно ясно, той изглежда жалък. И винаги когато някой е жалък, той поне в минимална степен поражда чувство на жал.

Но ако един политик изведнъж разбира, че е свален от власт, но отказва да повярва в това и не може да прозре тази пределно и безпощадно ясна истина, той става смешен. И не поражда нищо, освен присмех.

В първия случай политикът е в голяма степен реалист, той си е давал сметка каква е действителността, но е надценявал способностите си да контролира ситуацията и да управлява процесите.

Във втория случай политикът става жертва на своята безмерна политическа самоизмама и на взелата застрашителни размери своя склонност да живее в паралелна реалност, в която той е всьо и вся, в която той е незаменим и най-добър, единствен и неповторим, пътеводна за своя народ и спасение за държавата си.

И когато паралелната му реалност се сблъска челно и съкрушително с действителната реалност, той се оказва безсилен да повярва в провала на измисления свят, в който е живял и се показва напълно неспособен да си даде сметка, че провалът му е окончателен и необратим. Ето защо той изглежда за всички толкова абсурден, толкова гротесков, толкова комичен и толкова нелеп. И именно за това не може да се намери нищо друго, освен общонационално прихване – това ли бе този, който до вчера самоуверено и самовлюбено ипотекираше нашето настояще и капарираше нашето бъдеще!?

Но ако сме умни и разумни като общество и честни и откровени пред себе си, рано или късно и колкото по-рано, толкова по-добре, трябва да осъзнаем, че нашият присмех е колкото над този политик, толкова и над себе си.

Защото политиците идват и си отиват, но дълбоката ценностна и ментална рана, че сме позволили да станем за смях като общество, много дълго ще ни измъчва и ще ни лишава от сън и покой. Тя години наред ще е като фантомната болка от отрязания крак. Когато кракът го няма, но продължава да ни боли…

А аз не от 4 април, а от 10 години задавам все един и същи въпрос – на себе си и на сънародниците си – Господи, как можахме да допуснем това, защо си го причинихме???

И нямам отговор на този въпрос.

А може би имам, но не искам да си го призная, защото ще стане ясно, че ме е срам от собствения ми народ.

Николай Слатински