Публикуваме коментар на Иван Стамболов - Сула*, споделен пред Труд:

България е селска държава в прекия и преносния, в добрия и лошия смисъл, и всичко това е важно за нея

В четвъртък сутринта едва намерих новината, че Европейската комисия връща Стратегическия план на България с 200 забележки. Не бойте се, деца! Всички държави получават забележки от строгия, но справедлив европейски чиновник, не е чудо невиждано. По-интересно ми беше как тази новина се беше появила единствено в „Агробизнес“ в неделя на 22 май и никъде другаде. По този толкова важен въпрос професионалният пиар на правителството трябваше да реагира, независимо дали е фейк или истина. Ако е било фейк – да каже: фейк е. Ако е било истина, да обясни какво става, да каже, че писмото още не е дошло и че правителството ще коментира, когато дойде, и т.н. А пък така останахме с впечатление, че правителството не знае какво става в Брюксел, защото вероятно предпочита да знае какво става във Ватикана, и че слуховете го изпреварват, което пада малко срамота. Но както е казал косматият и самотен Българин, когото от време на време наричат „народния гений“: у кучето гащи и у правителството срам!

На следващия ден новината за двестатяхто забележки я споделиха и други. Стандарт я нарече „скандал, който разтърсва политическия терен у нас“, а пък Десислава Атанасова – един от най-ярките гласове на ГЕРБ, откакто партията се оказа в опозиция – написа: „Министерство на земеделието подаде българският стратегически план на 25 февруари, почти два месеца след определения от ЕК срок. Общият размер на публичните средства за интервенциите по Първи стълб и Втори стълб е 8 045 046 528 евро. А Брюксел го връща... #оставкаАматьори“.

Със сигурност поне засега „драмата“ със забележките по Стратегическата програма не е чак за оставка на правителството – има други, много по-сериозни основания, – но така става някак по-емоционално. Обаче пък ни кара да се замислим за феномена „европейско финансиране“ по нашите земи.

Откакто сме влезли в ЕС (без да броим предприсъединителните фондове), българската държава се крепи на парите по европейските програми и това никак даже не е преувеличено. Доказателството е, че колчем спрат еврофондовете на някое правителство, то тутакси пада. Ей сега, ако и на това правителство му секнат чучура, и то ще падне. Затова съм леко учуден на спокойствието, с което властта приема ярката червена светлина, пулсираща откъм Брюксел.

Понеже става дума за Стратегическия план, който засяга селското стопанство, трябва да признаем, че българското село скоро не, а никога не е изглеждало по този начин. Ако някой все още мърмори, че българското село пустеело и тънело в разруха, да има много здраве! Тези около 8 милиарда евро, предвидени за Стратегическия план, се разпределят за директни плащания и плащания за проекти по ПРСР (Програма за развитие на селските райони). Парите за директни плащания (иначе казано – субсидии) са повече и благодарение на тях сега можем да видим стопанства, каквито не са сънували и най-хищните чокои. С парите по ПРСР се финансират проекти, които иначе биха били немислими за общините и за инициативните хора в селските райони – не само селски стопани, но и дребни и средни бизнесмени. В селата дори и по кръчмите висят табели, че са реновирани с европейски средства. А България е селска държава в прекия и преносния, в добрия и лошия смисъл, и всичко това е важно за нея.

Сега от новата власт не се иска нищо друго, освен да положи усилия да не угасне инерцията. Иска се да направи така, че да продължим да усвояваме европейските средства. Единствените усилия, които трябва да положи новата власт, е да увеличи експертизата по ведомствата (дано има откъде да намери специалисти) и да съкрати сроковете, в които проектите стартират и приключват, защото в предишните два шестгодишни периода през първите четири години се чесахме, дето не ни сърби, а накрая трескаво се разбързвахме, че да не изтървем парите. Сякаш ни молят да вземем едни пари, а ние се назлъндисваме и сумтим отегчено, задето ни отварят излишна работа. Някак нелогично е. Някак не е нормално. Но за всичко си има причина, най-често обяснима по обидно лесен начин.

Да неглижираш темата за европейското финансиране, да се отнасяш с безразличие към тревожните сигнали във връзка със Стратегическия план и вместо с тях да се занимаваш с куп други налудничави дейности, говори за едно от следните неща:

1. Или си имаме работа с грандиозна некадърност и некомпетентност (съчетанието от тези двете е по-лошо и от ядрена зима), парализирала държавата и умъртвила институциите;

2. Или наблюдаваме пълна незаинтересованост от дневния ред на обществото, вероятно поради прекалена заинтересованост от някакъв друг, неизвестен на обществото дневен ред.

3. Или пък говорим за някакъв потаен злонамерен саботаж, насочен против интересите на държава и целящ да я направи безпомощна в икономически и за посмешище в политически план.

4. Или най-сетне нито за мафиоти, нито за тайни световни планове се прави всичко, а за да бъдат натикани в Плана за възстановяване и устойчивост съответните „олигарси“, които са инвестирали във властта и сега очакват дивиденти. А Брюксел просто се опъва на това нахалство, наречено на облия мандарински бюрократски брюкселски език „голяма амбициозност в обхвата на подбраните интервенции“.

Най-страшното е, че мотивите на властта най-вероятно ще се окажат микс от тези четири хипотези, защото никога нещата не са кристално прости и никога нищо няма само една причина и не води само до един резултат.

Забележете думичката „усвояване“, защото е ключова. Специализацията на всяка власт в България след 2007 г., когато Европейският съюз лекомислено ни прие в лоното си, е в краденето на европейски пари. И стават все по-добри и по-добри, което е обяснимо, защото времето и тренировките усъвършенстват.

Симптоматично е, че тема с върнатия Стратегически план не получи заслужения медиен интерес. Защо? Защото главоломно скочихме нагоре в класацията по свобода на словото на онова НПО? Защото управлението на ПППП не се радва на никакъв медиен комфорт? Сигурен съм, че ако всичко това, не само двестатяхто забележки, а и останалото, с Плана за възстановяване и устойчивост (иначе казано: с европейските пари за България) се случеше при предишното правителство, то Отровното трио нямаше да замеря обществените сгради с вмирисана риба, а с вмирисани хипопотами. Не че предишното правителство се справи блестящо с въпросния план…

Няма. Няма човешка душица, която да не трепне при вида на 16 милиарда (или колкото там са точно) евро и да не поиска да се пооблажи от тях, особено ако Съдбата щедро ? предлага тази възможност. Привидното бездействие на повърхността само прикрива колизията отдолу. Но страшното, опасното, което застрашава националната сигурност, е друго. Душицата, на която Съдбата е дала възможността да гепи от европейските мангизи, е ясна. Предсказуема е, очаквана е. Лошото е, че всички онези, които зорко следят отстрани, яростно критикуват и бичуват от небесната висота на своите морални принципи, всички онези, чиято честност и неподкупност е потресена от подобна въпиеща корупция, всички те, турени на мястото на душицата, ще крадат с г?за си, ще надминат по алчност всички свои предшественици, защото по-дълго от тях са подсмърчали гладни около софрата. Винаги се е крадяло, но поне едно време се вършеше работа. Градската легенда приписва на Иван Костов формулата: „първо да се свърши работата, после да се защити партийният интерес и чак тогава частният“.

Дали го е казал точно той, дали изобщо някой го е казал, това ще остане забулено в мистерия. Важното е, че в тази формула, която звучи като цитат от древен мъдрец, има някаква житейска логика, има дори някаква справедливост. Но днес не е така.

Днес се започва от частния интерес. Ако остане нещо, от немай къде се защитава партийният интерес (партийната касичка), а пък за работата – колкото трохи паднат. Лошото е че при нашата щедра балканска лакомия, за работата често не остава нищо.

Ето това е картината на европейското финансиране – бездънно прозрачно небе, озарено от галещо слънце, а отдолу дебел пласт черни и смрадливи облаци, които пречат на слънчевите лъчи да стигнат до земната повърхност, по която пъплим ние, простите граждани. В далечината проблясва сребристото тяло на самолет по редовната линия „София-Скопие“ и отвътре се чува детски смях. Или може би е по-правилно да кажа „детински“ или „идиотски“, но няма да ви стане приятно. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

*Иван Стамболов - Сула е анализатор, блогър и писател