„С Краси Радков станахме неволни кръстници на момиченце, което се роди в Сатиричния театър в столицата. Това се случи по време на постановката „Смехотерапия“.

В публиката изведнъж настана суматоха, на бременна жена ѝ изтекоха водите, бебето тръгва. Започнахме да звъним за линейка, тя обаче докато дойде, детето се появи на света в храма на Мелпомена. И родителите му, счетоводители от столицата, много искаха аз да му стана кръстник. Ама как с името Смехотерапия? После да ме намрази детето.“

Това е един от най-емоционалните театрални спомени на комика Христо Гърбов, с когото „България Днес“ разговаря ден след като е навършил 63 години.

„Много са вълнуващите ми преживявания, но това с бебето се е запечатало, тъй като тогава България влезе в ЕС 2007 г., и се изумих на идеята на родителите, които, ако не е било името на детето Смехотерапия, са искали да го кръстят Европалия. Е,не знам какво стана с нея, тийнейджърка е вече сигурно, но бих се радвал да се видим някой ден“, пожелава си

Гърбов. Връстникът на Сатирата е актьор на свободна практика, откакто се помни и с днешна дата след пандемията още му е трудно „да влезе в час“.

„Много трудно преживях тези месеци. Времето, в което бяхме по къщите, изкарах на морето, имам вила там. За първи път садих маслини, много интересно беше, но живях на заеми от приятели. Дано успея да ги върна, защото преди участвах в поне 4 спектакъла с Русенския театър, два със Сатирата, в „Сълза и смях“. За съжаление, и „Столичани в повече“ се изчерпа. А с предаването „Комиците“ също не можем да правим „свободни неща“, та сега малко съм си застопорил кариерата. Надявам се, че комедийният сериал, който в момента мисли Любо Нейков за нашата групичка, ще тръгне по-скоро. Това ще е спасението. Иначе комедии по телевизията няма. На самия него също много му се „появява по телевизията“, но най-вече му се играе във филми. Има обаче едно наум в главата.

„Тъй като поне на два пъти ми е побелявала косата от различни каскади, които сам съм изпълнявал. Още като студент изиграх дебютната си главна роля в киното. Филмът беше за човек, който се опитва да направи летателен апарат и да участва във войната с него. Тогава трябваше да направя каскада, която ми застраши живота, защото организация липсваше. Летателният апарат представляваше каруца с крила, покрити от чаршафи. Това жалко нещо трябваше да се засили към пропаст в Бистрица. Бяха изчислили безопасното разстояние на спускането с лебедка. Седнах в това изобретение и започнаха да заснемат каскадата. Но както си вървеше кадърът, започнах да се приближавам все повече и повече към пропастта, а въжето не спираше да се движи. Чувствах се като във филм на ужасите. Побеснях, разкрещях се. Накрая спря точно на 50 см от пропастта. Това не беше единствената случка. За друга сцена в този филм ме завързаха за въже под един хеликоптер, който теглеше въпросния апарат. Трябваше да ме издигнат пак над Бистрица. От мен се искаше да вляза в ролята на оператор и каскадьор. Излетяхме над пропастта, но започнах да се въртя в кръг безспирно и кадрите не се получаваха. Наложи се още два пъти да опитваме, но аз все не успявах да заснема нужното. Преди третия опит дойде при мен един пилот и ми каза: Абе, ти луд ли си? Това въже изобщо не е обезопасено. В този миг изтръпнах, но нямаше как да сляза, режисьорът каза: "Тръгвайте". Издигнахме се във въздуха. Появи се адски силен вятър и "самолетът" под мен започна да се върти в кръг и около собствената си ос. Висях обезумял от страх, а през това време е течала радиовръзка между пилотите и режисьорите долу. Пилотът казал на екипа: "Пускам го! Влачи ни надолу", а режисьорът му отвърнал: "Как ще го пуснеш?! Това ни е главният актьор. Без него не можем да довършим филма". Добре, че екипът са крещели на пилота да не ме пуска, иначе не знам какво щеше да стане с мен. Така направих няколко излишни каскади, които ми докараха бели косми на 23 години. Оттогава започнах да се страхувам да летя със самолет“, спомня си Гърбов.

Малко известен факт за Гърбов е и майсторството му в хатайогата. Увлича се по индийските упражнения, когато е в гимназията. Когато следва във ВИТИЗ, не се отказва от увлечението си. "Помогна ми студентската мизерия. От една страна, защото в студентските столове си разваляш стомаха и ставаш йога по принуда. От друга страна, упражненията ме концентрираха в работата ми, което е важно за актьора."

Споделя, че жена му - режисьорката Иглика Трифонова, е най-големият късмет в живота му. "Тя е умна, красива, разбираща. Щастливи сме с Анка, дъщеря ни, която ни направи баба и дядо, и момиченцето кръстиха на мен, а синът ми Виктор пък от години живее в САЩ“, казва комикът, който е намерил златното сечение в работата и личния си живот.

Христо Гърбов: Мрачността ни е заложена генетично

- Г-н Гърбов, какво е смехът - лекарство или диагноза?

- И двете е. Най-великото на смеха е, че никой не може да каже защо точно се смее. Просто смешно ти е и се смееш. Често той е релакс, психично отпускане на душата.

- Сатирата може ли да пребори простащината на хората с власт?

- Сатирата е древен жанр и е измислена точно за това. Тя помага на хората да видят проблема и да го напипат. Комедиите се занимават изцяло с простащината, защото човек се смее на простотията, на неадекватността. Когато му кажеш нещо умно, той се замисля, а не се смее. Простащината е основното нещо, валидно за политическата ни класа, създадена през 90-те г. на XX век. Ето, аз подкрепям протестите изцяло, заставам зад тези хора на улицата.

- Напоследък българите са все по-мрачни. Все някой ни е ядосал, все сме му сърдити. Кое пречи да сме оптимисти?

- Пречи ни определението "мрачни хора". Това е, край. Ти си мрачен човек и толкоз. Характерът е страшно нещо. Той определя поведението на хората. Мрачността май ни е заложена генетично.

- Преди години в тв предаването "Улицата" на Теди Москов играехте малкия човек. От тогава досега променил ли се е той?

- Станал е още по-малък и жалък. Българинът не умее да се радва на чуждия успех. И това го изяжда отвътре. Аз съм човек, който получава много обич от хората и винаги съм се чудил на нихилизма ни. За съжаление, няма никакъв лек срещу генерално депресирания човек. Мисля си, че даже не сме депресирана нация, ние просто сме лоши хора. А за това няма лек.

- В образа на Пегъзий има ли черти на съвременния българин?

- Пегъзий е самохвалко. Той смята, че всичко знае. И българинът действа от позицията "Аз всичко знам! Откога го казвам! Вие, останалите, не сте дорасли да ме разберете!". Репликата ми: "Къде сте вие, къде съм аз!", е взета от живота. Българинът има страхотно мнение за себе си. Ако не го казва, поне си мисли: "Кой си ти бе, цървул!". Странно, сервилни сме към чужденците, а нямаме уважение към себе си. В този тон е и прочутият лаф: "Кой? Той ли се е издигнал, бе! Аз съм спал със сестра му!". Странни хора сме българите - от гениални до изключителни простаци.

- Как се става комик?

- Аз имах адски смешен вид, когато кандидатствах във ВИТИЗ. Нямах навършени 18 години. Дойдох в София от Варна обут в сабо. Баща ми, който пътуваше често с корабите, го беше донесъл от Полша. Носех клош панталон, бях страшно кльощав, на човек не приличах. На изпита по едно време казаха: „Да излезе кандидат-студентът Христо Гърбов". И аз излизам - трак-трак с дървените подметки. Излизам на авансцената и оповестявам: „Подлизурко" от Маяковски!". Комисията си умря от смях. Попитаха: „Ама кой сте, откъде сте?". Отговарям. После ме питаха какво още съм подготвил. „Ами тук, една басня от Лафонтен, откъс от „Мамино детенце" и стихотворението „Обесването на Васил Левски". Накараха ме да кажа "Обесването...". Започнах и те, както се хилеха страхотно, се умълчаха. Накараха ме да кажа цялото стихотворение и накрая някак си се стъписаха. Защото аз вкарах емоция, прекарах го през себе си. Тръгвам си от сцената, а един от комисията идва при мен. Вече бях разбрал, че съм минал успешно. Той каза: „И с тези обувки, и с това облекло в София – не!".

- А какво ви ядосва напоследък?

- Тази неоправност, липсата на правила. Може да се стремим да живеем логично, обаче животът е изпълнен с абсурдни неща.