Един различен коментар за 3 март и освобождението на България

1
Националният празник не просто регистрира благоприятни геополитически събития, той изразява волята на една нация да съществува
Националният празник не просто регистрира благоприятни геополитически събития, той изразява волята на една нация да съществува Снимка: БГНЕС/архив

Защо българите биват възпитавани в религиозна благодарност към дядо Иван? Докога ще пъшкаме под бремето на благодарността към Русия и какво означава това за нас, като нация?

Коментар на проф. Ивайло Дичев за Дойче Веле

Ролята на Русия в историята ни не е еднозначна. След като България се оказва мост за пренасянето на кирилицата и християнството към Киевска Рус, което, както се твърди в спорния Йоакимовски летопис, станало чрез пратеници на цар Симеон Велики, княз Светослав I нахлува в Мизия през 968 и подчинява тогавашния цар Борис II, преди да бъде отблъснат от византийския император. Българската държава е смалена и изтласкана на югозапад; вследствие на тежкия удар тя не успява да се съвземе и скоро пада под византийска власт. През 18 век Екатерина Велика обмисля създаване на държава „Гърция“ на територията на цялата европейска Турция, защото не прави разлика между местните християни.

През Възраждането към големия православен брат са насочени надеждите за освобождение от османска власт; Паисий дори извежда родословието на българите и руснаците от общ корен – от внука на Ной Мосхос, пратен след потопа да се засели в бъдещата Москва. В създаването на българска държава от руския император историците намират политически мотиви, но пък имало ли е някога съвсем безкористни империи?

Русия защитава собствените си интереси

Началото на българското княжество е свързано не само с чуждестранен княз, но и с назначаването на руски военен министър, генерал Ернорт, който в един момент получава извънредни правомощия да въведе ред като потуши мюсюлманските бунтове в източните райони.

Въпреки молбите му до руския император „да го избави от тази каторга“, той ще продължи още няколко години да защитава руските интереси в България като външен министър и дори за кратко като премиер след проруския преврат и суспендирането на Конституцията през 1881. Човек неволно прави асоциация с комунистическото политбюро, на заседанията на което в първите години често е присъствал съветски генерал.

Русия е против Съединението и дори подтиква Сърбия да нападне България, а в новия русофилски преврат от 1886 участват руски дипломати. Отрицателно реагира империята и срещу обявяването на независимостта от Високата порта през 1908.

През Първата световна война двете страни са във война, а Варна е бомбардирана от руски военни кораби. Накрая идва съветската окупация, представена от комунистите като „второ освобождение“. Тя разделя и до днес българите - едни помнят концлагери, грабеж, диктатура, други - модернизация, ограмотяване, заводи.  А разделението май се поддържа целенасочено.

Почти като семейна психодрама

В подобно лъкатушене на историята няма нищо необичайно, въпросът е защо българите биват възпитавани от малки в тази мъчителна, почти религиозна благодарност към дядо Иван? Която впрочем ражда своята противоположност - яростно, сякаш богохулно русофобство, стигащо до отричане на великите писатели, музиканти и учени на тази страна. Геополитическата съдба се преживява като семейна сага в почти психоаналитичен ключ: като караница между внезапно пораснал пубертет и внезапно оглупял родител - сръдни, клетви, тряскане на вратите.

За България „руският комплекс“ активизира чувството за вина, че не е съумяла да възникне със собствени сили, че е била създадена от руския цар. Тази вина усилват внесените отвън героични митологии, които контрастират с умерения и миролюбив характер на народ, принуден пет века да живее без право да носи оръжие в Османската империя, където мюсюлманите воюват, а християните плащат данъци. В един модерен свят мирният труд е далеч по-перспективен, но чуждите образци потискат. По един начин изглеждаш, когато се сравняваш с бунтовните французи или сърби, по друг - с работливите германци или меланхоличните румънци. Комплексите и при хората, и при страните идват от неспособността да разбереш себе си - от това, че се сравняваш с други, на които завиждаш.

Резултатът от този срам е ритуалното обругаване на османския период: смята се за акт на патриотизъм да наричаш това време с метафората „турско робство“ и да не допускаш дори намек за това, че в онова време хората май са живеели не по-лошо, отколкото съвременниците им от руската или китайска империи; и ако българите са поискали да се освободят, то е било не защото тези земи са били населени с роби, а напротив, защото са били по-развити от Анадола и са се стремели към модерния свят. Психологическият механизъм напомня магията: вярваме, че с днешните си омрази можем магически да пренапишем миналото.

Освободен от „робството“, българинът започва да пъшка под бремето на благодарността към Русия. И в това има нещо дълбоко двусмислено. Вземете познатият на всички стих на Славейков:

                                                               Руска сила, руска воля,

                                                               руска кръв и руский пот

                                                               ще избавят от неволя

                                                               наший падналий народ.

Думата „пот“ тук е потресаваща - братята руси значи не само ще проливат кръвта си, ами и ще се потят заради нас! „Нека таз свобода да ни бъде дар“, казал другият поет. Само че, както знаем, дарът е бил само на пръв поглед невинно и филантропично действие. Дава властникът, отплаща се с вечна вярност поданикът. Дарът прави получаващия зависим - докато не съумее да изплати дълга си, той трябва да се кланя и да целува ръце.

Защо 3 март?

Дали поляците биха обявили за свой национален празник коронацията на Наполеон като благодарност, че ги е освободил от прусаците и е създал Варшавското херцогство през 1807? Съмнявам се. Във всеки случай след края на руската окупация през 1880 ние празнуваме на 3 март възкачването на престола на царя-освободител Александър II (освободител на крепостните, не на нас, но да не издребняваме). По-късно започват да празнуват на тази дата Санстефанския мирен договор между двете империи, където не присъства нито един българин. Половин век по-късно обявяват за национален празник 9 септември, денят на „второто освобождение“, а след още половин пак се връщат на първото...

Защо ли обаче всичките чествания днес се въртят около Шипка? Нищо не се е случило там на 3 март, ама на, тъкмо на този паметен връх се събират хората, там играят исторически възстановки, напук на пандемията. Ами защото национален празник искаме да е събитие, в което нацията поне е участвала.

Някои искат такъв да стане денят на Съединението, други предпочитат обявяването на Независимостта, все горди моменти в българската история. Аз съм за 16 април 1879, приемането на Търновската конституция, която създава новата ни държава - не химеричните географски мечтания на Сан-Стефано, а институционалната основа, върху която тя реално стъпва. И казвам това без русофобски страсти: нека 3 март си остане символ на дружбата, славянството, православието или каквото решат. Но националният празник не просто регистрира благоприятни геополитически събития, той изразява волята на една нация да съществува.

Дали я имаме?

Изпращайте снимки и информация на [email protected] по всяко време на денонощието!

Най-четени новини

Календар - новини и събития

Виц на деня

Докато пеех вчера в стаята, някой счупи с камък прозореца, за да чува по-добре.

Харесай Дунавмост във Фейсбук