22 септември 1921-ва е последният ден на Иван Вазов

0
Последната дума на поета е била "добре"
Последната дума на поета е била "добре"

На 22 септември се навършват 98 години от смъртта на писателя и поет Иван Вазов.

През годините са се появявали различни спекулации как точно настъпва неговият край. А доказателствата са безспорни. За последните дни на големия творец свидетелстват най-малката му сестра, Въла Вазова-Фетваджиева, и дъщеря ѝ Събка, които до последно се грижат за известния си родственик.

През 1934 г. литераторът Кирил Добрев преразказва спомените им във вестник "Литературен глас", пише impressio.dir.bg: 

На 21 септември 1921 г. бе Малка Богородица.

Както всеки ден, в 2 ч. следобед , Иван Вазов остави трапезата и се прибра в своята работна стая, на почивка. Той имаше обичай да се изтяга следобед до 3-4 ч. на канапето или на мекия стол било в дрямка, било в размишления, после излизаше на разходка към Борисовата градина или към Градската градина, или пък ходеше към книжарниците, печатниците.

От своята следобедна разходка той се връщаше вкъщи към 6,30 ч., а в 7 ч. се слагаше вечерята.

От печатниците той се връщаше ядосан, защото най-голяма мъка му причиняваха печатните грешки, които словослагателите пропущаха в съчиненията му. Той се сърдеше и за най-нищожните грешки, даже за запетайка, пропусната или погрешно поставена. От книжарниците той се връщаше доволен, особено когато съзираше по витрините някоя нова българска книга.

Поетът обичаше да поощрява и често похвалваше пред редакторите някой начинающ и надежден писател, чийто труд те са поместили в своите списания или вестници. Той не пропущаше случай да благодари на авторите, които му изпращаха своя книга, като същевременно им изказваше, особено на младите, насърчителни думи.

Най-доволен той се връщаше от градините, където с часове съзерцаваше природата, слушаше чуруликането на птичките, шумоленето на листата. Често той заставаше всред улицата или алеята, гледаше съсредоточено към дървото, където е кацнала птичка, наслаждаваше се на песента ѝ, радваше се, заедно с нея, на свободата и волността ѝ.

Когато беше в работната стая или в спалнята, той не обичаше да го безпокоят. Даже неговите близки, сестра и племенница, които живееха с него под един покрив, не смееха да шумят, а още по-малко да влизат при него, когато той четеше или пишеше. Ето защо, целият горен етаж, след смъртта на майка му през 1912 г., бе оставен на негово разположение.

Долу, в надземния етаж бе столовата, а също и спалнята на сестра му, която се грижеше за домакинството, и дъщеря ѝ, тогава ученичка от прогимназията.

Единствен нарушител на тоя ред се явяваше, и то в съседния празен двор, някоя котка, чието мяучене дразнеше поета. Може би затова той бе придобил навика да хвърля през прозореца в двора всяка вещ, която той считаше за непотребна. И често там, в двора, домашните му намираха яки, връзки, копчета, писалки със счупен писец, тъпи моливи и др.

Иначе, поетът обичаше много животните. Неговото любимо куче Хектор, един интелигентен и предан булдог, не се отделяше от краката му. Когато Хектор умря, донесоха му едно друго черно кученце, което не можа да спечели напълно привързаността, с която се ползваше предшественикът му.

Но дори и когато поетът беше недоволен, когато го безпокояха в работното време - идеха често гости, почитатели, редактори, просители за служби, за помощи, търсеха го и от разни учреждения, той беше премного благ, добър и тих, за да покаже явно недоволството си. Той умееше да се въздържа. "Когато аз се разсърдя, когато викам, после се чувствам унижен" - казваше той.

На тоя ден следобед, сестра му използва времето, когато той си почива, и отива да посети свои сродници.

Като никога дотогава, поетът се е почувствал притеснен, не е можел да си подремне. Напоследък го бе налегнала една необичайна сънливост, виеше му се свят, особено когато изкачваше по учрежденията повече стълби или когато трябваше да се навежда. Но той отдаваше всичко това на случайността или на преумора, считаше тия зловещи признаци за временни явления и не обаждаше нищо на домашните си.

Всички го виждаха наглед бодър, жизнерадостен, походката му бе все така горда и въпреки своите 72 години, той се движеше изправен, висок и строен като бор, вечно съсредоточен в някоя неразгадаема мисъл.

В тъй ранен час, около 2,30 ч. следобед, той излиза от вкъщи, тръгва по "Цар Освободител". Всичко у него е променено: той се движи съвсем бавно, наблюдава с широко отворени очи небето, чисто като неговия блян.

Погледът му се спира на всеки предмет, на всяко дърво, на всеки клон, той диша с пълни гърди, сякаш иска да погълне всичкия аромат на листата, съживени за сетен път от топлото есенно слънце. И в други дни той е съзерцавал небето, дърветата, но сега е зял увлечен, погледът му е боязлив, той поклаща често глава, като че говори с невидим свят и както всякога, одобрява.

Той усилва стъпките си, влиза в Борисовата градина, спира се пред паметника, който приживе му въздигна Художествено-индустриалното училище в София. Гледа той втренчено белия камък, чете надписа. Липсва още бюстът, поставена е само подложката с надписа. Поетът чувства умора, коленете му отмаляват, той сяда на близката скамейка и продължава да се взира в своя паметник.

Ето камъкът, който ще придаде лика му, издигнат над земята, която той тъй много обича, която възпя с всичката си душа, с цялото си сърце. Тук ще пребъде тялото му, а душата, сърцето му - те ще пребъдат в неговите книги, в песните, разказите, драмите му.

Изведнъж, стори му се, че едно кълбо бяла, ярка светлина, блесна над камъка. Той гледа и очите му стават неподвижни, вкаменени. Не е ли това образът на баща му? Усмихнат, доволен, тъй както той го видя за последен път, когато заминаваше за Влашко. После, при Освобождението, в 1877 г. турците го заклаха и поетът никога вече не го видя.

Когато сестра му се връща към 6 ч. вечерта вкъщи, тя узнава, че брат ѝ се е върнал и прибрал бързо в спалнята си. Понеже той никога не е влизал по това време в спалнята, тя се разтревожва, качва се горе, открехва полека вратата. Поетът е легнал с дрехите си върху леглото, обърнат с лице към стената, проснат върху покривката.

Без всякакво движение. Никога той не е почивал с дрехи и обуща в леглото. Иван Вазов бе голям естет. Той обичаше твърде много реда и чистотата. Даже, преди да влезе в работната или спалнята, той всякога събуваше горе, на коридора, обувките си и обуваше пантофи.

Изплашена, сестра му отива при него, побутва го:

- Бачо, стани да вечеряме.
- Уморен съм, оставете ме да си почина.

Гласът му прозвучава глухо, даже болезнено. Той отново заспива. Макар и чула гласа му, тя, все още смутена, запалва всички лампи в стаята. Искала е да го стресне, да го събуди. Буден, със запазено съзнание, той може би по-лесно ще устои на тази необикновена отпадналост, на умората, която е съкрушила всичките му сили.

Дъщеря ѝ е дошла също в спалнята. Обзета от страх, тя избухва в плач. Майка ѝ я сваля долу, но преди да напусне стаята, тя хваща ръката на поета и вижда, че той няма огън. Това донякъде я успокоява.

Към 9 ч. отново я обзема безпокойство. В стаята на поета все още е светло. Нито веднъж той не позвънява. Обикновено той звъни, когато иска да му се донесе кафе или да поръча нещо. Тя се качва пак горе, влиза тихо в спалнята му. Той все още лежи настрани, сега подпрял глава с ръка; очите му са притворени, морно занесени в стенния ковьор. Диша равномерно, спокойно. Тя внимателно изува обувките му, наметва го. Преди да излезе, загасва светлината.

На следния ден, 22 септември, както обикновено, в 7 ч. сутринта, той позвънява. Това бе знакът за кафето, което той вземаше сутрин на леглото си. Тоя път го занася сестра му. Поетът държеше много на етиката и приличието. Щом влизаше човек при него, той меднага махаше машинките от мустаците си, снемаше каскета, изправяше яката и дрехата си, поправяше и косите си, загасяваше цигарата. Ако пък е нощно време, той запалваше всички лампи в стаята.

От тия свои привички той не се отказваше, даже и когато посетителят беше негов брат или сестра. И сега той заглади косите си. Но още лежи. Поема кафето и забелязва, че ръцете на сестра му потреперват.

- Уморих се, обяснява ѝ той. Цяла нощ бях работил над "Престолът".

Лицето му пак е свежо, бяло-розово, но със слаб бледен оттенък. И очите му, ясни сиво-сини, са променили малко цвета си, станали са по-тъмни.

- Той щял! - казва поетът своя любим възглас, сега вече весел, засмян и веднага добавя:
- Но ти не си прави грижа за мен. Аз не се давам.

Тя си спомня, че преди една седмица той бе ѝ съобщил за посещението си у д-р Сарафов. Именитият лекар го прегледал и намерил, че сърцето му е добре.

Както всяка сутрин, тя му оставя вестниците, които четеше още на легло, и слиза долу. Той става, облича се. В 8 ч. закусва. На утринната закуска той получава редовно чай, масло и една кифла. Закусва в спалнята, понякога и в работната. Той винаги взема цялата си закуска. Тоя път обаче, от кифлата оставя половината, също и от маслото, само чая изпива.

След утринната закуска, когато не пише и няма корекция, той излиза на разходка. В 12 ч. той винаги е вкъщи. Често се връща и по-рано, особено когато времето не е много хубаво. Тогава той се прибира в работната и чете. Той много четеше. И много пушеше, особено когато работеше. Пушекът вредеше на очите му. От многото четене и пушене зрението му бе доста отслабнало - имаше три вида очила.

Поетът постоянно работеше върху произведенията си - поправяше, допълваше, изменяше. Понякога, щом завършеше нещо, носеше го на сестра си. "Скрий го, казваше ѝ той, и не ми го давай". Но търпението му не беше особено голямо, след 3-4 дни той вземаше отново ръкописа си. Иван Вазов намираше, че работите на писателя трябва да престоят известно време затворени, за да бъдат после преработени при друго настроение, при ново вдъхновение.

Но, очевидно, той не можеше да се освободи от мисълта за съчинението си и бързаше да го завърши. За да се успокои. Защото, когато близките му го упрекваха, че много работи и с това вреди на здравето си, той отвръщаше:

- Не знам що става с мен. Много пъти не ми се работи, но хваща ме един бяс и не мога да не пиша.

На нощното му долапче, освен чашата с вода, винаги се намираше и карнетче с молив. Въпреки всички съвети, случвало се е той да работи по цели дни непрекъснато. Вечер той предимно четеше. Но ставаше понякога и от сън, цяла нощ пишеше и на сутринта го намираха вдървен от студ.

На тоя ден, след утринната закуска, Иван Вазов излиза на своята предобедна разходка. Той се вижда с приятели, влиза в едно кафене. На всички познати стиска ръка, както винаги скромен, любезен, учтив. Разсеян е, захласнат, повече от всеки друг път, видимо преобразен. Взорът му е нервен, пълен със скрита, тъпа, неуловима болка. Може би уплаха пред неочаквана прокоба на съзнанието.

Часът е 11,30. Поетът спира при Градската градина, зачита се в афишите. Нова България! Театри, опери, концерти, сказки - какъв духовен подем, каква светла надежда след толкова тъги, неволи, разочарования! Погледът му блуждае по разноцветните букви и думи, после спира се на хубавата жълтооранжева каменна настилка на площад "Александър".

Очите му са трескави, необичайно блестящи. Той влиза в градината. С бодра стойка и сигурни стъпки той излиза пред Народния театър. Друг път той се е чувствал най-спокоен тук, под високите сенчести дървета, при цветята, а сега той бърза, природата не го задържа, той иска да види света, откритото синьо небе, по което няма ни едно облаче.

Високите кули на театъра като исполински стражи завладяват погледа на поета. Той спира всред улицата и гледа ням, унесен.

Изведнъж тълпа заобикаля поета. Той се сепва, пробужда се от своя блян. Покрай него от всички страни бързат чиновници, отиват си за обяд.

След три минути поета е у дома си. Влиза през главния вход и още от стълбището в предверието, весело извиква:

- Гладен съм!

Трапезата е готова. Той влиза направо в столовата, заема мястото си на скромния черен стол, с извито облегало и сламена седалка, точно срещу прозореца на изток. Заемат също местата си сестра му и племенницата. Поетът е леко развълнуван. Една тъжна усмивка осеня лицето му, все така бяло-розово, гладко като на младенец. Погледът му е отправен към насрещния прозорец, където игриво трепкат лъчите на обедното слънце. Блясъкът на очите му изглежда сега още по-ярък, по-силен.

На трапезата той обичаше да се шегува, винаги безобиден, приятен, духовит. И сега той говори, разправя, като всеки ден, видяно и чуто. Но и като говори, поетът прави усилие, за да прикрие някакво съмнение, може би една неприятност или някаква незнайна вътрешна борба. Той изпива, както на всеки обяд, чашка с ракия, взема и супата.

Ненадейно клепачите му нервно потреперват, той се обръща към сестра си с малко несигурен глас:

- Ти знаеш ли, Иван К. сопотчанинът умрял. Умрял, защото бил голям пияница.Умрял внезапно, неусетно. Каква блажена смърт!

Настроението доста се помрачава от тази скръбна вест. Тогава племенницата му продумва:

- Днес, вуйчо, имаме празник.

Поетът е приятно изненадан. Той обичаше много белия боб и когато на трапезата слагаха такава гозба, денят се считаше за празник. Но ето че момичето поднася паница зелен фасул. Поетът, усмихнат забелязва на племенницата си:

- А, това не е празник. Сухият фасул е празник.

Иван Вазов не правеше хас от зеления фасул. Сестра му тогава обяснява, че понеже зеленчукът е на привършване, рекла да сготви веднъж зелен фасул.

И както си обядват и приказват, той неочаквано оставя приборите, обляга се на стола, повдига ръце.

След обяд и вечеря, той често така се облягаше на стола, вдигаше нагоре ръце и казваше: "Боже, благодаря ти!"

Близките му помислят, че и сега, макар и преждевременно, той изпълнява своя обичай. Но ръцете му падат отсечено, главата му остава все така, наклонена назад.

Първа извиква племенницата му:

- Вуйчо, какво направи!

При тия думи поетът поглежда към сестра си, после извръща очи към своята племенница. И замижава. Леки конвулсии обхващат тялото му.

Настава смущение. Сестрата разтваря дрехите му, момичето прибягва за вода, племенницата за лекар. Когато разкопчават яката му, той едва чуто произнася: "Добре". Това е последната дума на поета.

Обливат го с вода, разтриват му врата. Дишането му е съвсем слабо, нито един мускул не трепва на лицето му. Идва лекар, нарежда да сложат поета на софата, която се намира точно зад стола му на ъгъла на стаята. Лекарят поисква силен коняк или старо вино за болния. Донасят коняк. Дава му се кафена лъжичка.

Първата глътка той приема, втората също - тя е и последна. Ръцете му изстиват, стават мраморно бели, после придобиват бледожълт цвят, който все повече потъмнява. Лекарят бързо разтваря ризата му: големи синьо-морави петна покриват гърдите му. Съсирена кръв. Разрив на сърцето. Смърт. Часът е 12:30.

В последния миг, преди да издъхне, той отваря очите си и така умира. Дясната му ръка е простряна към гърдите, като че със своите сетни сили той е искал да овладее и успокои сърцето си.

През прозореца влизат гъсти струи светлина и косата му, плътна и къдрава, блести, сребристобяла.

Зениците на очите му са големи, разширени, като че поетът е жив и съзерцава учудено светлината.

Погребан е с огромна почит и тържественост на 28 септември 1921 г. в градинката зад църквата "Св. София". Камбаните на църквите в цялото Царство бият траурно. При спускане на тялото на твореца в земята, отекват 101 топовни гърмежа.

Отдаден ценител на природните красоти, писателят пожелава след смъртта му върху неговия гроб да бъде поставена витошка морена. Скалата е пренесена до последния му дом през септември 1926 г. - за петата годишнина от неговата кончина. Грамадата е донесена от местността Златните мостове, а превозът ѝ до центъра на града отнема цели 18 дни.

Само няколко дни след смъртта на патриарха на българската литература, министърът на просвещението Стоян Омарчевски внася в Народното събрание доклад с мотиви за превръщането на Вазовия дом в София в музей. Пет години по-късно, на 28 ноември 1926 г. музеят е официално открит.

Изпращайте снимки и информация на [email protected] по всяко време на денонощието!

Остават 2000 символа

Поради зачестилите напоследък злоупотреби в сайта, от сега нататък за да оставите анонимен коментар изискваме да се идентифицирате с Facebook или Google акаунт.

Натискайки на един от бутоните по-долу коментарът ви ще бъде публикуван анонимно под псевдонима който сте попълнили по-горе в полето "Твоето име". Никаква лична информация за вас няма да бъде съхранявана при нас или показвана на други потребители.

* Моля, използвайте кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание, на верска или етническа основа, както и коментари написани само с главни букви!
Зареди още коментари

Най-четени новини

Календар - новини и събития

Виц на деня

Като се знам колко богато и цветно сънувам, се чудя дали вечер да не си слагам пуканки до леглото, преди да си легна...

Харесай Дунавмост във Фейсбук

Нови коментари