Да губиш мама... Една молба за помощ!
- Автор: Невена Заранкова
- Коментари: 0
Маргарита има тумор в областта на базалните ганглии. Не може да бъде отстранен оперативно в България.
Публикуваме молбата за помощ от нейните роднини.
На 23 септември 2014г., точно месец след рожденния ѝ ден, майка ми Маргарита, научи страшната диагноза - тумор в мозъка, и то на такова място, където е невъзможно да бъде успешно отстранен в България.
Това се случва точно в момент, в който този прекрасен човек най-после си позволи за малко да се усмихне, да мечтае и да бъде щастлива.
Животът и никога не е бил лек. Сама, без помощ от баща ни (почина твърде рано) или близки, тя успя да отгледа и трите си деца. Даде на всеки възможност да завърши висше образование. Тя си знае с колко усилия и лишения.
Целият и път до този момент е борба. И с рака вече се е сблъсквала.
Преди 12 години, когато аз бях едва на 11 се наложи да започнем борбата с него - карценом на дебелото черво. Операция, химиотерапия, и едновременно с това непрекъсната работа в полза на хората – тя е фелдшер по професия. Винаги се е стремила да спасява другите. Квартири, проблеми с подрастващи, стресирани от заболяването ѝ деца. Не можеше дори да се отпусне и да заплаче.
Мина всичко, сама, без дори да помоли за помощ някого.
Тогава съдбата и позволи да се усмихне за малко - срещна мъж, който полагаше всички сили да я прави щастлива, почти изучи и мен - последния си студент, омъжи сестрите ми, видя внуче.
Тя е най-позитивният и всеотдаен човек, когото познавам, независимо от нелекия си живот. Майка с главна буква. Медик, който обожава професията си. Въпреки, че отдавна навърши възраст за пенсиониране, продължи да работи до последно. Нали синът и завършва тази година. Още малко да му помогне.
Но аз я искам още в живота си! Искам тя да бъде и до мен на дипломирането ми. На сватбата ми. При раждането и на моите деца. Не мога да я пусна да си отиде сега.
Това бяха най-прекрасните 12 години от живота ми. Благодаря на Бог за тях.
За съжаление, тъкмо, когато си позволихме да се отпуснем след ужаса от борбата с рака, се оказа, че той се е върнал... или се появил нов. Рецидив, а може би друг вид рак... На теория след 5 години се водиш излекуван. Камо ли след 10. Не може да е свързан с предишния. Тогава - малшанс – един човек, две различни ракови заболявания.
От тук нещата се развиха светкавично. Състоянието и се влошаваше с часове. Лекарите бяха безпощадни. Ракът е до базалните ганглии и не може да бъде отстранен в нашата прекрасна, бързоразвиваща се държава. Не можело да се започне дори химиотерапия, защото не е ясно какъв вид точно било образуванието. Лъчетерапия… ако искаме, но туморът е на такова място, че... и пак... без биопсия...
И остава - да чакаме.
Така става с онкоболните в България – обричат ги, и не защото няма лечение по принцип, а защото едва ли някога ще достигнем нивото на медицината в европейските държави или дори съседна Турция. Както и заплатите им.
А лечение има. И шанс има. Един удачен вариант са облъчванията с кибер нож или протонна терапия. Първият може да се направят във всяка съседна държава, но не и в България. Всъщност и в Българя можр, техника има от няколко години, но поради неизвестни причини не се използва. Наистина съм разочарован, а бях най-твърдо настроеният човек за живот в родината. Вече не съм...
В крайна сметка на 13 октомври, мама се подложи на високо рискова операция, с цел единствено вземане на биопсия във Варна, но не и отстраняване на тумора. Предупредиха, че може – 1) да умре на масата, 2) да се парализира напълно, 3) да се парализира в ляво, 4) да мине всичко добре. Като шансът за първите три е по-голям.... Е, пак е успех, защото в София чухме отказ от най-големите наши светила в областта на неврохирургията, дори за това. А в Турция поискаха 14 000 евро. Може би е имало защо, може би с тяхната техника биха могли и да го отстранят. Или операцията не би била толкова травматична ... и сякаш безмислена...
В момента чакаме резултати от хистологията. Мама е борец и въпреки болката, мрачната прогноза, липсата на достатъчни средства за адекватно лечение, което в нашата страна дори е невъзможно, не се предава. Продължава да вярва твърдо в Бог и хората. Увреждания след процедурата има – известна парализа в лявата част на тялото, но това е малкият проблем. Ще се раздвижва... дай Боже… Биопсията е жизненоважна за провеждане изобщо на някакво лечение - за установяване на точната диагноза. Може би другаде, с по-добра техника, щеше да дава възможност и за лечение. Без обаче, радикално отсраняване на тумора, или третирането му с кибер нож, не може да говорим за „лечение“, а по-скоро за палеативни грижи.
А кибер ножът не е евтина процедура – в турските клиники казват от 8 до 18 хиляди. Евро. В клиника в Санкт Петербург – от 6 до 10 хиляди долара. И в Букурещ може, там обаче не сме успели да проучим все още какво е положението с цените. Протонната терапия е още по-скъпа. Ще трябва и химиотерапия. Пет скенер. Други изследвания. Средства за престой в чужда държава.
Ще кажете - тя е възрастна вече - на 62.
И какво – няма право на живот ли? Човек обикновено се разчувства от деца и млади хора. Ние самите се колебаехме дали да потърсим публично помощ, точно поради тази причина. Чудиш се, че успее ли изобщо поредната онкоболна, и то на тези години, да трогне някого, след като страдат толкова много деца.
И какво излиза - възрастта е основание да бъде обречена на смърт? Майчицата ми! Възрастните хора трябва просто да се примирят с липсата на всякаква надежда? А ние да преглътнем, че не можем да сторим нищо повече за нея? Просто да гледаме как угасва животът в очите и ... и тялото. Не, тя не е живяла до сега. Не е живяла 62 години – тя се бори за нас. Тя заслужава нещо повече от мрачното поклащане на глава. Тя продължаваше да работи до деня, в който чу диагнозата. Дори се надява да има шанс отново да се върне на работа...
Сега обаче поема по един дълъг и труден път. Но и добре познат. Тази жена може да победи, вече го е правила. За нея, всяко страдание си струва за възможността да живее, обича, да се радва на вече порасналите деца и слънчевото внуче. Още малко..
А ситуацията е сериозна, преди 20 дена ни дадоха точно толкова време, животът и е изложен непрекъснато на риск, туморът всеки момент може да засегне дихателен център, или сърдечен. Времето е твърде недостатъчно за разправии с нашите институции. Не че имаме особен избор, както и вяра в тях… Иначе знания за тая цел имаме, но мама няма да изчака задействането на тромавата бюрократична машина.
С помощта на приятели и роднини събрахме за два, три дни не малката сума необходима за вече извършената интервенция. Семейството ни е със средно ниво на доходи, но се оказва, че средствата ни са крайно недостатъчни за такава неравна борба. И това е едва началото. Не знам колко точно ще трябват, но няма да са малко…
Аз искам мама да живее и трябва да направя всичко възможно, а не само, което е по силите ми, за да и дам шанс за това.
Боли ме, гневен съм... Не на съдбата – всичко в този живот се случва, за да ни научи на нещо. А и Бог ни даде много – 12 години. Можеше да ги няма.
Гневен съм на безсилието си, безхаберието, което цари в родината ни… пълното пренебрежение към онкоболните, липсата на адекватна здравна политика, изостаналостта във всяко отношение, печалбарството... Абсурдно е да има цялата необходима апаратура, а вече години по неведоми причини да не се стартират процедурите с кибер нож... Всичко е абсурдно...
Но трябва да се намери начин за оцеляване в тази ситуация. Започвам да приемам борбата с рака като свое призвание.
Моля, с цялото си сърце, хората, които прочетат това, да спрат за миг, да се замислят, че никой утре не е застрахован да попадне в нашата ситуация и да отделят от себе си, нещо малко..., което за някой друг, ще означава един цял живот…
Самият аз до този момент със свито сърце четях за всяка дарителска кампания и мислено благодарях на Бог, че не съм в подобна позиция. Пращах смс-и. Сега разбирам истински отчаянието, което трябва да изпитва някой, за да потърси помощ от непознати. Но животът на човека, който те е родил, е по-важен от всичко.
На този етап все още нямаме дарителска сметка на името на мама – Маргарита Михайловна Сълева. Дори разкриването на такава за съжаление е свързано с голямо забавяне и покриване на куп условия.
На този етап мога да представя моята лична, ако някой добър човек все пак се трогне и реши да помогне. В основанието за превод е добре да се отбележи: „Дарение за лечението на Маргарита Сълева“. Ще се опитам в най-скоро време да открия Пейпал сметка.
Съответно, постъпленията, както в моята лична сметка, така и в откритата в последствие дарителска такава, ще отчитам на страницата и във фейсбук. Ще публикувам и отчет за извършваните разходи.
IBAN BG 22CECB 9790 1064 4224 00
CE CBB GSF
МИРОСЛАВ ГЕОРГИЕВ ЗАРАНКОВ
„ДАРЕНИЕ ЗА ЛЕЧЕНИЕТО НА МАРГАРИТА“
Драгомир Драганов настоява за спешен основен ремонт на Дунав...
Некачествен ремонт в Русе
Осъдиха за нападение полицай, свалил насила жена от автобус...
Обмислят промени за държавните служители, които имат право...
Започват клинични изпитания на обещаващи разработки на...