Твърди се, че политиката в България е силно антагонистична, че тя функционира само въз основа на крайни деления: комунизъм/посткомунизъм; ляво/дясно; национално/глобално, към което би могло да се добави и делението между партията на свободата/партията на властта (в най-общ план).

Ала популизмът от последните десетилетия направи така, че повечето от тези антагонизми (не само в България) остават единствено на повърхността: има ги, но не те са структурно определящи за развоя на политическите процеси. Онова, което е от значение днес, е „ситуативната символология“ – медийната „образност“, най-често подменяща реалните съдържания (ако използвам теорията на френския политически философ Марсел Гоше), пише Тони Николов в портал "Култура".

Видяна от тази призма, днешна България все повече се превръща в „ситуационна демокрация“. В общество, в което всичко е „от днес за утре“: един ден тъй, друг ден инак. Нали и утре е ден. Впрочем „ситуационната демокрация“ е термин, който започна да се използва в Европа покрай „ерата Берлускони“ – първата популистка или телевизионна демокрация, където решенията се взимаха от „екранен лидер“, в зависимост от онова, което той е гледал в сутрешните новини и пък което смята, че може да намери място във вечерните телевизионни емисии.

Уви, тъкмо Италия е родината на проблемната политическа мода. Оттам тръгнаха фашизмът и авторитарната държава на Мусолини; системните политически кризи с правителствата на страната и изборите „по италиански“; оттам дойдоха и телепопулизмът на Берлускони, и първите антисистемни движения като „Пет звезди“, набрали сериозна електорална подкрепа.
С оглед на което може би и последното развитие на процесите в България би следвало да се анализира не толкова в съдържателен план, а в ключа на „политическата символология“ – чрез „народни образи“, почерпани от приказките и поговорките, с които непрекъснато ни засипва управляващата „около-патриотична“ коалиция.

Ако ви е направило впечатление, в кризисните моменти, след поредни караници и разменени обиди, „патриотическите лидери“ застават пред микрофоните и вместо да разяснят недомислията си, пускат по някое дълбокомислие от рода на: „Камъкът си тежи на мястото“ или „Казвам ти дъще, сещай се снахо“. С убеждението, че това ни дава всичко, че то ги прави още по-понятни и любими на известния с търпеливостта си български народ. Пък може и така да е.

Не знам защо, но докато гледах последния им импровизиран брифинг след късния коалиционен съвет в Министерския съвет, на който те не можаха да обяснят нито защо ще сменят министри, нито дали ще ги сменят, а обясниха само, че обсъждат смяната, което не означава, че няма да ги сменят, нито пък, че ще ги сменят, ала се обсъждат смени по предложение на премиера, предложил същите тези министри, въпреки че лично те са против прибързаните оставки и така нататък, та в същия този хоровод от мисли се сетих и за поредица от народни мъдрости, които в далеч по-голяма степен ни дават коментар на ситуацията, отколкото всички изказани патриотически размишления.  

Например: „Гузен негоден бяга“. Или: „Вълкът козината си мени, но нравът – не“. Или: „Рибата се вмирисва от главата“. Или: „Който се сме последен, се смее най-добре“.
Интересното е, че тъкмо този набор от народни мъдрости засега не е пуснат в обращение от „около-патриотическата коалиция“, вероятно с оглед на неговата неактуалност. Ама знае ли човек? Нали пак е казано: „човек предполага, а Господ разполага“.

И пак не знам защо, но в опит да сглобя политически наратив на случващото се, все повече се сещам и за пословични предупреждения като: „веднъж стомна за вода, дваж стомна за вода, третия път…“.

И така най-ненадейно, вдъхновен от народната мъдрост и около-патриотическия подем в страната, изведнъж си представих българската политическа ситуация като сал (коалиция) от скачени съдове в бурното море на световната политика. Още повече, че у нас хидрологията е равнозначна на визионерство, тя е портал към други измерения на политическото, както често ни увещава в обръщанията си г-н Ахмед Доган.

Може и така да е.

И тъй, представете си, че цялата стабилност в държавата се постига чрез крехка плавателна конструкция, в която към Голяма кратунка са навързани три по-малки кратунки. Оттам всички люшкания и разправии. А държавата се тресе ли, тресе (поне в новините и сутрин по телевизиите). И защо всичко това? Защото Голямата кратунка, претендираща да е основна плавателна сила, не може да удържа общия сал, без помощта на трите, непрекъснато развързващи се кратунки, които не е ясно в каква връзка са помежду си и искат ли изобщо да имат такава, освен че държат да са част от плавателното съоръжение на властта, без което просто биха били… нищо и половина.

Ето защо, колкото и да сме привикнали на неподражаемата коалиционна политика на г-н премиера, трябва да признаем, че днес там се разкрива сериозно поле за изненади. И то опира до закона за скачените коалиционни съдове, по-точно за навързаните кратунки.

Коалицията на трите кратунки с Голямата кратунка е сериозно политическо изпитание за страната, доколкото тя непрестанно е подлагана на сериозно вътрешно и външно противодействие. А знаем още от закона на Паскал, познат ни от училище, че налягането, упражнявано от различни сили върху течности или газове (флуиди), би трябвало да се предава равномерно във всички посоки.

И тук следва да формулираме няколко възможни хипотези за бъдещите развития:

Хипотеза първа.

Голямата кратунка има всички основания да смята, че тъй като е почерпила дългогодишен ресурс от властта, тя има далеч по-голяма тежест от останалите три патриотични кратунки. Още повече, че тя е по-голяма и е една, докато те са по-малки и са три. И съответно: приливната вълна на промените може да ги застраши с потапяне, тъй че те в още по-голяма степен би трябвало да оценят последната връв, гарантираща им пристан във властта. Иначе всяка от тях ще трябва да поеме откъдето е дошла: тази на Красимир Каракачанов към граничната периферия, кратунката на Валери Симеонов ще остане да се полюшва в Бургаския залив, в опит да се наслади на тишината след сезона, а пък кратунката на г-н Сидеров, най-вероятно ще поеме на изток, толкова по на изток, колкото ѝ се удаде.

Хипотеза втора:

Трите кратунки на патриотите остават трайно скачени за Голямата кратунка на Бойко Борисов. Тя ги насочва по пътя, те се опъват, накрая кандисват, послушно влизат в орбитата ѝ, постепенно започват да потъват, защото се пълнят с вода. Не помага нито синята каска, закачена на едната кратунка, нито андреевският флаг на другата, нито шумотеката на третата.

Хипотеза трета.

Случва се абордаж отвън. Уплашена, Голямата кратунка прерязва връвта на трите кратунки и се самозакотвя, в опит да запази шансовете си. На нейно място изниква старата червена шамандура, доста поизгнила и едва поклащаща се над повърхността. Насилените опити тя да се превърне в център на стабилността, още повече започват да я пълнят с вода.

Следва рестарт на плавателното съоръжение чрез избори, на които, при липсата на нови екипажи, затънали в стари дрязги, се възпроизвежда същата или сходна ситуация. В тази ситуация на България не ѝ остава друго, освен да разчита на външните си спасителни пояси. Докато все още ги има.