Много са родопските села в които отдавна вече не се чува детска глъч.

При посещението си на едно такова родопско село от кърджалийска област лекарят отговарящ за района останал смаян от предсмъртното желание на една възрастна жена, пише Селвина Топалска в rodopchani.bg

Още видът на жената издавал нейната немощност и отчаяност – полусляпа, изподрана, с окъсани дрехи, тя се приближила до странника и след като разбрала, че е лекар отправила една стряскаща и същевременно тъжна молба, пропита от болка и скръб.

Възрастната жена помолила младия лекар да изпрати на сина й писмо в което да пише, че е умряла. Първоначално лекарят си помислил, че жената се объркала и искала той да напише на сина й, че е болна, но жената искала точно това, което казала първия път.

Стъписаният лекар предложил на жената да напише, че е тежко болна, пред прага на смъртта. Тя обаче била категорична, че само новината за смъртта й би накарала сина й да дойде, а нейното единствено желание било да види отново рожбата си преди да умре.

След като лекарят отказал да напише такова писмо, бабата със сълзи на очи си тръгнала. По-късно лекарят разбрал, че старата жена не е от това село и вървяла 4 километра пеша през горски път, за да търси някой, който да напише писмо на сина й.

Колко тежка е участта на забравената родопска майка! Едва ли това е единственият такъв случай. Колко ли майки се молят и се надяват да видят рожбите си за последно преди да срещнат смъртта? Колко ли млади хора са забравили пътя към дома, преследвайки успеха?

За свой апел към всички млади хора ще използвам следното красноречиво стихотворение от Христо Медникаров:

Идвайте си, докато все още светят

две прозорчета в шумака

и до късно в есенните нощи

двама старци трепетно ви чакат.

Идвайте си. В старото огнище

пън догаря – сух пън от черница

и до него спомени разнищват

стар баща и майка ви светица.

Идвайте си, докато на двора

тегне с грозде старата лозница,

жълти тикви светят на стобора

и поели топлата десница,

целунете майка си, че може

тази среща сетна да остане…

Не ще има кой софра да сложи,

с топла питка сладко да покани.

Ще заглъхне къщата, а двора

ще потъне в бурени и лайка…

Тук ще дойдат нови, чужди хора,

ще я няма бедната ви майка.

Ще мълчат оголени липите,

небесата ще се спуснат сиви…

Майките ви чакат пред вратите.

Идвайте си, докато са живи!