Снощи си мислех отново за Несебър.

И като си спомня за жената, която ми донесе кафето, за девойката, която се мъчеше да направи палачинка и съсипа няколко проби от сместа, за бабата, гледаща мрачно пред тоалетната, за мухите пред един ресторант, за лелките стоящи пред тарабите в един празен закрит пазар, в който продаваха джапанки, за един дългуч и един малчо на платения паркинг, които гледаха като шемети и пробваха да спуснат бариерата върху стъклото на колата, защото не издават бележки и много бързо забравят, че току що съм им платил 6 кинта за 2 часа и ме гониха с викове да не би да ги измамя, за таксиметровите шофьори, които гледат като алигатори, наредени на спирката в Стария град (4,50 начална, 4,50 за повикване, 3 лв. за километър дневна, 3,50 нощна).

Какво е общото между тях?

Че са сякаш смазани от живота и сега е сезонът, в който могат да си отмъстят.

Петър Николов