Познаваме ги като журналисти.

Свикнали сме, че трябва да разказват, да споделят важното. Задължително е да са смели и да преглъщат своите емоции, потребности и болка, за да стига важното до хората. Понякога сълзите им пречат да завършат интервюта. Друг път стискат зъби и продължават. Защото жаждата за глътка въздух понякога е битка с неизвестен край, история, която трябва да бъде разказана и чута. Иван Янев и Даниела Димитрова за втори път сложиха защитни облекла и влязоха в епицентъра на заразата.

За втори път в рамките на година репортерът на БНТ Иван Янев влиза като доброволец в COVID отделението в казанлъшката болница. Казва, че е страшно. По-страшно от миналия път. Пациентите не спират да прииждат, не спира и надпреварата със спадащата сатурация.

Суматоха и разместване на кислородни бутилки. Тихи разговори между медици и пациенти. Пред очите на Иван хора идват и... си отиват.

По-изтощени и отслабнали намира Иван Янев лекарите в отделението. Чува техните разговори с децата им. Чува и обещания за повече време заедно, които едва ли скоро ще бъдат изпълнени. А работното време е относително понятие за медиците.

Иван Янев помни уроците от казармата за дълг, чест и достойнство. Според него обществото ни лежи ранено в окопа, водейки неравна битка. Една от причините, които за втори път го отвеждат като доброволец в отделението.

Репортерът на БНТ Даниела Димитрова и операторът Светослав Шаламанов за втори път влизат в COVID отделението на онкологичния център в Русе.

И отново ни изправят очи в очи с реалността. Обличат защитни костюми, които ги смазват още на втората минута и тръгват по пустия коридор.

Чуват и гласа на лекари, които заповядват на поредния пациент, който се лута между живота и смъртта - “Дишай!”. Разбират, че пациенти търсят помощ късно. Едва когато вирусът е поразил дробовете им.

И тук, в отделението, Даниела разбира, че не е толкова силна, колкото е смятала. Чула разказа на майка, чиято дъщеря е била заразена и ѝ предала болестта. Чула майчините обещания за борба с болестта и след това безкрайни прегръдки с детето.

Някои от сестрите в отделението знаят имената на всички пациенти, защото покрай манипулациите опитват да повдигат духа им. Случвало се е да пеят или танцуват с пациентите, които излизат от отделението си. Заедно празнуват живота. Тримата лекари в отделението не признават, че са уморени, но Даниела усеща, че са изтощени от тежките им въздишки на всеки въпрос. Лекуват онкоболни и са свикнали със смъртта, но страданието в отделението ги смазва допълнително. Даниела Димитрова е убедена, че те няма да се откажат, въпреки че са на предела на силите си.