Покрай спора в една група се замислих какво загубихме. Аз преди 30 години загубих родината си. В началото нито аз, нито другите млади хора, които стачкувахме и ходихме по протести по цели нощи, го осъзнавахме, летейки на крилете на мечтите за една по-красива и прекрасна България, в която ще има банани всеки ден, всеки ще може да говори каквото си иска, а стоките от Кореком ще може да си ги купува всеки. Опиянени от уж свободата, която се оказа упойваща отрова за народа ни.

Най-страшното е да загубиш сигурността в утрешния ден. Тогава вярвахме. Че утре ще бъде по-добре. Че ще имаме свободна и демократична държава, с която да се гордеем, а светът ще ни приеме като равни и ще оцени постиженията ни.

Шокът от първите гледки на хора до кофите за боклук, беше голям. Успокоявахме се, че е само временно явление, докато свикнахме да ги виждаме и дори вече не ги забелязваме. Приехме за нормално в свободна и демократична България да има пенсионирани учители, които живеят в мизерия. Свикнахме да виждаме просещите. Свикнахме да заключваме врати и прозорци и да си купуваме средства за самозащита, и да се оглеждаме като се прибираме сами по тъмно.

На всеки Гергьовден сега си спомням парада тогава, на 1300-годишнина на България. Величествен, впечатляващ, чувствахме се горди българи. Уверени в себе си и в бъдещето. А сега....сега имаме Каракачанов и патриоти, които купуват ромски гласове и продават българско гражданство. Онези самолети, които гледахме в небето на България тогава, ги нарязахме, докато американските ни "благодетели" се усмихваха и ни пращаха заразена царевица.

Днес много от нас се срамуват. Не от България, а от състоянието, до което докарахме родината си. Заради глупост, заради наивност, заради вярата в свободата на някои и престъпното предателство на други. Пуснахме предателите в дома си. А ние?

Искам си моята България! С която да се гордея. В която да има усмихнати лица по улицата. И никой да не рови по кофите....

Елена Гунчева