И така, скъпи мои приятели, днес изтече карантината ми.

От 2 март насам съм или в болница, или у дома. Да са живи и здрави домашните, които, след изтичане на техните карантини се грижеха за всичко у нас - пазаруване, разходки на домашния любимец, а бе всичко, за което се сетите.

Днес приключи и лечението с антибиотици. Любимите ми таблетки намаляват чувствително, Панцеф и Доксициклин вече са изпити по предписание, колхицина (няма по - гадно лекарство на света) вече е само по една таблетка дневно.

Оттук нататък постепенно, бавно и славно ще започвам да се раздвижвам, без да си давам зор, за да не направя някоя беля.

Инжекциите с хепарин намаляват напловина, така ще е в следващия месец. А след това посещение за изследвания, консултации с кардиолог.

Това, което научих през този адски месец март е много важно и искам да го споделя с вас.

Първо - човек разбира какво е имал чак когато го загуби. Помнете това, когато пишете статуси в социалките, правейки се на безсмъртни. Не случайно латинската сентенция “Memento mori” се е превърнал в безсмъртна мъдрост.

Второ - човек винаги трябва да намира сили да продължи напред. През цялото време, докато лежах в болницата си мислех - след няколко дни ще правя това, после ще пиша музика, стидентите ми ме чакат, имам толкова ненаписани статии. И когато се прибрах у дома, продължих по плана. Гадния ковид не можа да обърка плановете ми.

Трето - няма думи да изразя благодарността си към няколко светли хора, на които дължа факта, че в момента мога да ви пиша! Те си знаят - Мария, Вадим, професор Василев и всички в Александровска. Тези хора ще останат завинаги в душата и сърцето ми.

Четвърто - и последно. Болестта ми показа, че дори когато целия малоумен мейнстрийм е срещу нас, ние трябва да се опълчим. Няма и не бива да мълчим, когато срещу нас са изправени зомбирани тълпи от анонимни и не чак толкова анонимни полезни идиоти. И аз няма да мълча. Каквото и да ми струва това.

Ани Илков има едно стихотворение, с което перефразира Вазов.

В него се казва следното:

“Августин Блаженний

Сочи върха пак

И вика

А вий!!!

Вий сте идиоти!!!”.

Към днешна дата сме стигнали до такива дъна, че “Идиот” отдавна не е роман на Достоевски.

А сега ви оставям. След като цялото ни семейство мина през бурята “COVID” и излезе по-силно и сплотено, аз няма какво повече да желая.

Прегръщам ви, при това без риск, защото в момента съм напълно безопасен за вас.

Целувки от чичо ви Венци!!!

Венци Мицов