„По там гледаме, по тия баири, ей ги де-виж ги. Животът, той си мина. Ей на, тука. Откак се помним работим и всичко остаря с нас. Само бърчинките ще останат един ден. Това е…”, казва възрастен мъж и сочи с кокалестата си ръка към планината.

Пръстите са пожълтели от тютюна. Стои подпрян на бастун и гледа с влажен взор, който се плъзга към далечината.

Едно обикновено родопско село. С много история, останала скрита между тиклите по покривите на къщите. Част от тях са изоставени, други почти рухнали. Една е разполовена от времето. Куп слама все още доказва, че животът не е замрял напълно, пише Жельо Михов за 24smolian.com.

Дребна старица се опитва да слезе по сокака до дома си. Обута е в гумени галоши въпреки студа. Придвижва се с два бастуна. Стиска в ръка и торбичка от хляб. Хляб няма, но в нея се виждат малко плодове. Стиска и се носи по безименната улица към единствения си дом, в единствената планина, която познава.

Начин на живот, който е наизустила. Надолу по сокака на забравата…

Хлябът и мостовете

В съседното село има каменен мост. Строен отколе. Над малката рекичка. Архитектурно бижу от нашата планина. Като Дяволския, но малък.

Мостовете в Родопите. И старата мелница, получила нов живот в близост. Ренесанс на миналото. Сред камъните и тиклите е вградена история и дух. На отминалите епохи, чиято философия е меродавна и днес. Пътища през реки и хлябът на нашенци. Същата битка се води и днес. За мостове се говори като сливане на етно-културни възприятия. А храната се набавя от чужди вериги. Пълненето на кошницата обаче носи що-годе същата първобитност за сетивата като от караджейката. Достигането до мелницата е плод на месеци труд, в който е впрегнато цялото семейство. Целият годишен бюджет е натоварен на каруци. Движи се със силата на коня, магарето, вола…

Сега строим големи пътища и големи мостове, но те едва ли ще надживеят онези, прастарите, носещи духа на цял един народ…

Села в миналото

Покривите рухват, мъх и растителност покриват стените. Прозорците са като незрящи очи, отправени с обвинение към всеки дръзнал да ги наближи.

Десетки села изглеждат така. Техният брой расте от година на година. Планината бавно поглъща останките от една отминала епоха. Ще ги заличи като споменът от тях ще се носи единствено в налудничавата песен на вятъра. За слух, който няма да разбере меланхолията на звуците.

От тъмно до тъмно

„Аз не гледам телевизия. Защото се ядосвам. Седим си с жената и повече мълчим. Като говорим е тихо. Мръкне ли се и влизаме в къщата. По тъмно излизаме. Преди имаше много хора. Сега сме ние двамата и още двама души, ей, горе на баира“, казва родопчанин на десетки километри от селото с моста и мелницата. В другия край на планината.

Диагонал на изчезващите.

Живот на нивата и супа за награда

Близо 90-годишен мъж. Подпрян на бастуна си, седнал на пейка под зимните лъчи, които не топлят. Роден в земеделско семейство, отраснал на нивата, цял живот навикнал на несгоди, но отгледал шест деца. Днес този родопчанин се чувства значим. Сам го казва. Не защото получава подходящата отплата за всички десетилетия труд. А защото му дават „топъл обяд“. Всеки ден-супа, основно ястие, хляб. Понякога и плодове. Вкаран е в програма, финансирана от Европейски фонд за подпомагане. Заедно с хиляди други старци от Родопите.

Чувства се значим, защото съществуването му е оценено със… супа.

И се надява програмата да не спре, защото ще спре и супата.

Това е България, 20 години след началото на 21 век. 13 лета след влизането в ЕС.

Значимостта на тези, които цял живот строиха, се измерва със супа. Мизерното подаяние, което се сервира топло.