Държавата против д-р Иван Димитров
- Редактор: Петър Симеонов
- Коментари: 0
Не замеряйте прокурорите по пътя към тяхната голгота, защото утре всеки, дори президент или премиер, може да се окаже в ситуация, в която се моли независим магистрат да решава съдбата му, казва в коментар за "24 часа" юристът и дългогодишен апелативен прокурор на Пловдив Росен Димов
Неизбежната отбрана постави изведнъж крайно неизбежни въпроси извън конкретния казус “Държавата против д-р Иван Димитров”.
Много “експерти” се изказаха, едни предрешаваха случая, други политици го яхаха, трети - малцинство, призоваваха за търпение, но единственото изцяло рационално беше мнението на един журналист Слави Ангелов, известен със задълбочените си и професионални проучвания за престъпността. Това не е учудващо, защото тази професия усеща най-точно какво одобрява или не обществото.
Да, народът протестира, защото се отъждестви с Лекаря. Той се видя в лицето на този средностатистически гражданин, семеен, упражняващ прекрасна професия, пострадал от предишни престъпления. За българина Лекарят за една нощ се превърна в отмъстителя, убил многократно осъждан крадец, дошъл да тършува за пореден път в дома му.
Всички други детайли останаха на заден план. Просто хората искат защита и правосъдие, дори и най-първобитно.
Повече от ясно е, че държавата от 30 години изцяло абдикира и не е в състояние да защити своите граждани от т.нар. битова престъпност - кражби, грабежи, хулиганства. Превърнахме (който може) домовете си в крепости - решетки, охранители, техника, и дадохме хляб на стотици охранителни фирми. Въпреки това кражбите се увеличават.
Какво да кажем за хората, които нямат финансовите възможности сами да се пазят. А те са хиляди по селата и градовете, изправени срещу мощни банди, сформирани на етнически признак или с гръмки имена като Нинджите например.
Страхът е повсеместен - да не влязат и ограбят имота ти, да изчезне колата или да я разбият, да нападнат теб и децата по светло
И когато държавата я няма вече 30 години, а всяко правителство чертае планове как ще се справи с битовата престъпност, идва желанието сам да отмъстиш. Защото липсват превантивни мерки, официалната разкриваемост -25%, а според мен е чувствително по-малко, а да се връща откраднатото никой не е чул. Така се оказваме на крачка от саморазправата, от Дивия запад и опасността, че рано или късно ще избухнат сериозни неовладяеми етнически сблъсъци.
След въпроса правилно ли протестират хората в защита на лекаря, следва въпросът за закона.
Едно от решенията е законодателят да разбере, че при тази реална действителност трябва да създаде и реални механизми, които да дават право на самозащита и точно да определят в по-широк кръг границите ѝ.
Сегашните закони, каквото и да говорят някои експерти, основно адвокати, са доста остарели, доста общи и витиевато написани. Те дават само частични отговори на реалността. Те са доразвити със съдебни тълкувания, които по принцип не е редно да дописват закона. Повече от ясно е, че се нуждаем от нов прочит, точен, ясен и всеобхватен.
Добрият закон е този, който не се нуждае от съдебно допълване, а сам по себе си не оставя място за умуване и казуистика, на която юристите сме майстори.
Опитът от 1997 г., направен по инициатива на вътрешния министър Богомил Бонев, беше добър, макар и законодателно като техника сбъркан, но случилото се с него - достатъчно поучителен. Министър Бонев поиска тогава да се конкретизира кога няма превишаване пределите на неизбежната отбрана.
Помните ли времетона 1997 г.? Когато мутрите управляваха улиците, а държавата беше изключително слаба, най-слаба през тези 30 години демокрация, и хората започнаха сами да се отбраняват.
Парламентът тогава създаде закон и след това Конституционният съд го отмени. Вярно е, че законите вървят след реалния живот, но това по принцип е израз на законодателна импотентност и недалновидност.
Народният представител, гласувал закона, и тези, които го прилагат, трябва да са наясно, че в реалността човекът, който се самоотбранява, е подложен на неимоверен стрес и не мисли в този момент за адекватност на защитата, за тънкия момент кога нападението е приключило и за всички юридически тънкости, предмет на нескончаеми съдебни спорове.
Когато няма защита от държавата, човекът просто брани себе си, имота си, близките и в главата му е само да е уверен, че противоправното нападение е приключило безвъзвратно. Как това ще се формулира точно в закона, е работа на цялата армия политици, законотворци, експерти, хранещи се от неговите данъци.
Третият въпрос, за който сега гузно се мълчи, е за обществения натиск по какъвто и да е повод срещу правосъдието.
Правосъдието трябва да е независимо и това е в интерес на всеки демократично настроен гражданин.
Правосъдие и разследване под натиск - политически, административен, чрез митинги и викове, не е правосъдие.
Вярно е, за съжаление, че този начин на граждански протест все повече се налага като резултатен в последните години, но нека оставим това за другите две власти.
Задачата на магистрата е да открие ако не абсолютната, то поне обективната истина. А тя в повечето случаи не е красива и не е това, което се формира в главите ни според собствените ни желания, предположения или недоволство срещу политическата система. Магистратът работи само на база доказателства и от там - подкрепени с тях истини.
Може да допуснем протести само като общо недоволство от цялото състояние на съдебната система и тези протести са добър коректив, когато са заради това.
В Пловдив обаче се казаха тежки думи за недоверие към прокурорите. И това не беше справедливо
Тези хора, които запазиха мълчание, три дни работеха неуморно. И то по време на националния празник 3 март, когато три дни цялата държава почиваше.
Критикуват ги за мълчанието, но те не се занимават с пиар, а могат да говорят само на основата на доказателствата, които са събрали, и в никакъв случай общи приказки. Имаше намерен на улицата труп, с огнестрелни рани и евентуален извършител и всичко първоначално сочеше за убийство. Те нямаха друг изход и законът им вменяваше тяхното поведение.
Да, можеха да кажат “Работим, правим нещо”, но с оглед доказателствата, които трябваше да се осигурят, това едва ли е правилният път, а и какво от това - всъщност да работят е тяхно задължение.
Наблюдаващият прокурор има около 30 г. стаж и е водил не едно тежко дело, включително и забравеното дело за Коматевските убийци. Когато е под натиск и той като всички, не е застрахован, че ще вземе правилното решение, а не това, което се иска на хората.
Каква е истината и колко е правилно обвинението, един ден, ще вземе решение съдът. Боли обаче, когато хора от правната общност с опит, без да имат реални факти и доказателства, се упражняват на гърба на прокурорите. Защото не могат или не искат да замълчат, не могат или не искат да обяснят на медиите - нека изчакаме да мине законовият срок, нека имаме база обективни данни, а не предположения и публикации, и тогава ще говорим. Впрочем в интерес на истината имаше и такива гласове, но те потънаха в общата еуфория. На хората, които протестираха, не може да се сърдим заради тяхното общо разочарование и недоверие от живота и държавата. Силата на магистрата, неговата голгота е именно да вземе законовото, макар и не обществено популярно решение и колкото да не им вярваме, дайте им шанс да извървят правилно този път, без да ги замервате по него.
Защото нито един българин - лекар, учител, депутат, министър не е застрахован, че няма да попадне под ударите на закона и да се моли магистратът по неговия случай да отсъди правилно.
Драгомир Драганов настоява за спешен основен ремонт на Дунав...
МОН предлага да има повече студенти по здравни грижи и...
Опашка от желаещи да видят Панагюрското златно съкровище се...
Строителна фирма остави "Здравец Изток" без вода
Шофьор избяга след гонка с полицията в Русе