Преди 60 години в Елена започват снимките на филма „Гераците“ по едноименната повест на Елин Пелин.

Той е една от прочутите ленти от онази епоха и се нарежда сред вечните родни филми, любим на поколения българи и заради силното актьорско присъствие – най-сериозният творчески успех на режисьора Антон Маринович, разказва БорБа.

Малко известно е обаче, че този филм е дълбоко свързан с живота на една фамилия, чийто родови корен е забит дълбоко в малката махаличка Долни Болерци, недалеко от Елена. Епизоди от „Гераците“ се снимат в къщата на Слав Василев Славов в селото, която наподобява владението на стария Герак. Днес на нейното място наследниците на дядо Слав издигнаха върху старите зидове уникална къща, наподобяваща тази от времето на филма, която е отворена и за туристи. Дадоха й името „Гераците“, убедени, че то ще пази дълго спомена за филма и неговите герои и да бъде като предупреждение срещу лакомията за пари и имоти, способна да унищожи най-близки хора, което става и днес.

Във времето на филма за семейната сага и години преди него връщат разказите на потомците на дядо Слав – правнукът му инж. Васил Славов и неговата майка, 83-годишната баба Ана. През 1957 година екипът на филма, и най-вече режисьорът Антон Маринович и архитектът Мони Аладжемов, дълго време обикалят селата край Елена, за да намерят най-подходящото място за снимки. С помощта на местния театрал Йордан Касабов попадат в малката махаличка Долни Болерци, чиито къщи наброяват не повече от 11 с около 50 души. Според една от легендите за създаването и за името на селото, това ще да са били потомци на онези търновски боляри, които при завладяването на старопрестолния град през 1393 г. търсят спасение и защита в Еленския балкан.

Сред къщите в Долни Болерци се откроява тази на дядо Слав, досущ като описаната в повестта на Елин Пелин – „голяма и бяла къща“, „на лично място сред селото“, „с кале и бели зидове“ и двор, в който „можеше да се смести една махала“. А историята на къщата и нейните стопани е не по-малко достойна за филм.

Началото й е през далечната 1870 година от прапрадядото Васил. Той бил силен мъж и бунтар, чиято кръв лесно кипвала. Обслужвал заедно с жена си Панайотовия хан в Боаза, посрещал и настанявал закъснели пътници. Там често отсядали заптиетата, които охранявали пътуващата поща за Елена. За какво и с кого са се скарали в злополучната вечер не се знае, но Васил явно не издържал, пребил охраната, след което грабнал децата и изчезнал. Отвел семейството си чак в с. Мъртвината, нагоре по реката между Багалевци и Садината. Не се задържал и ден, нарамил пушката и хванал гората. Върнал се в началото на Освободителната война. По пътя за дома станал свидетел на боевете край Елена, в които загинали много руски войници. След битката участвал в прибирането на труповете, но няма и година след тези събития се споминал. Жена му Василица, която живяла до 104 години, останала вдовица с четири деца.

Големият син Слав построил над старата бащина новата си къща в Долни Болерци през 1895-96 година. В същия двор издига свой дом и брат му Михаил.

„Двамата братя никога не се карали. Всичко вършели заедно, дори и в гората за дърва все двамата ходели. Били много точни хора, по тях си сверявали часовниците, а думата им била закон. Това ми разказваше за тях моят дядо – споделят внукът му Васил, днешният стопанин на къщата, който по време на заснимането на филма е 4-5 годишен. Прадядо ми Слав имал трима сина – Иван, моят дядо Васил и Петко, загинал в Първата световна война. Живял до 90 години и то така, че оставил спомени за находчив, трудолюбив, уважаван човек в селото. На младини бил градинар, но този скучен занаят не го задоволявал. Захванал се с кираджийство, което му било по сърце и все казвал: „Човек не е дърво да стои на едно място, той трябва да ходи, да обикаля, да

види, да чуе…“ Да си добър кираджия навремето се искало здрава кола и корави биволи. А биволите на моя прадядо са отделна история.

Караман и Черньо били за него всичко. Те не пасели заедно с махленските, не ходели на водопой с тях, дори се каляли в отделна локва. На работа дядо Слав бил първи с тях, а когато ги водел в града мажел рогата и копитата им, стягал ги като за сбор. Незабравим ще остане един случай от 1940 година, който уважаваният краевед и учител Васил Славов, също от нашия род, е описал в книгата си за селото ни. Тази година предстояла реквизиция и всичкият годен добитък и инвентар от района трябвало да мине на преглед пред комисия. Всичко годно за употреба селяните скрили, а на долния площад в града събрали очукани и разнебитени коли, измършавели волове.

По улицата откъм Долни Болерци се задал и дядо Слав. Колата му от здрава по здрава , боядисана, че чак изписана. Разказвали са ми, че специално за пред комисията той извикал своя приятел художник от Разпоповци Иван Петров да му изрисува колата. Биволите му – здрави и напети стъпвали бодро, рога и копита светели, с нови хомоти, закичени със звънчета и пискюли. Хората се чудели на ума му и престараването, но комисията отсякла категорично: „Такава кола и такива биволи не са за фронта“. Пет години преди този случай художникът увековечил дядо Слав и неговите биволи в картина, която пазя в своя дом, днес с голяма стойност, тъй като е сред известните живописни творби на проф. Иван Петров.

Такъв човек е бил моят прадядо и колкото повече гледам филма, толкова повече прилики намирам у него със стария Герак. Биволите не участваха във филма, но си спомням, че всяка сутрин баба ми Ана издояваше биволиците и квасеше по една голяма купа с мляко за артистите, които си го хапваха на чардака.“

Снимането на филма „Гераците“ съвпада с времето на колективизацията, десет години след която в Долни Болерци остават едва 15 души. Васил, синът на дядо Слав, в началото трудно приема снимачния екип в къщата си. Съмнява се, мисли, че са фалшиви кинаджии, дошли да му вземат имота и стоката. Успяват да го склонят, правят пазарлъка, след което идва и техниката. Част от техническия персонал спи в допълнително изградени постройки към къщата. Самотният кичест бор, семейното знаме, с което се гордеят Гераците, е докаран от царската гора на Батенберг край еленското село Тодювци с четири волски коли, теглени от два чифта биволи. Издигнат е насред двора така, както е по Елин Пелин – „високо и право като стрела“.

Снимките на филма се превръщат в голямо събитие не само за Долни Болерци, но и за околните села, за града, където се заснемат епизоди в музея, горната църква, в Камбуровия хан в Йовковци. Малкия Холивуд ще нарекат по-късно зевзеци селото Долни Болерци, тъй като тук се снимат кадри и от филмите „Сиромашка радост“ по Елин Пелин и „Привързаният балон“ по Йордан Радичков.

В масовките на „Гераците“ влизат много местни хора, а някои изпълняват и епизодични роли. Баба Ана, майката на инж. Славов, по това време е млада невеста в къщата, почти на една възраст с най-малката снаха на Герака – Елка.

„Моята свекърва, която също се казваше Ана, и комшийката Цана играеха във филма двете съседки, които се навъртаха край леглото на болната Елка – разказва възрастната жена. Мъжът ми Слав, лека му пръст, играеше ратай, който Герака буди за работа още в началото на филма. Свекър ми Васил и братовчед му Борис пък караха с каруцата ковчега на баба Марга към селското гробище. Ето го и нашият кон, Събчо се казваше, и пуйките ни ги има на лентата. Това пък е старата круша в двора, тя стои и днес пред къщата – излизат един по един спомените, докато се върти филмът.

За нас, селяните, киното беше магия. Дъждът се правеше с маркуч от покрива, вятърът с хеликоптер, а снегът и виелицата – с нафталин. Толкова много нафталин се изсипа в нашето село, че от него имах допреди две-три години“ – смее се баба Ана и си спомня още как него лято покрай филма, изкярили с вършитбата. Харманът бил зает за снимките, а снопите с житото на цялото село чакали. Накрая снимачният екип докарал отнякъде вършачка и за един ден приключили с вършитбата, която обикновено им отнемала цял месец.

С най-мили думи говори старицата и за актьорите от филма. В това малко балканско селце се събират най-известните по това време български артисти – Иван Димов, Георги Стаматов, Иван Братанов, Стефан Пейчев, Кунка Баева. Филмовите величия се отнасят с внимание и уважение към обикновените селски хора, а те пазят като най-свидни спомените от общуването с тях и се гордеят с това. Баба Ана със съпруга си и семейство Касабови от Елена са поканени на премиерата на филма в столицата, посещават и киноцентъра в Бояна, дълги години поддържат приятелство с много хора от снимачния екип.

Времето е неумолимо. Един по един си отиват от този свят почти всички, участвали в създаването на емблематичния филм за живота на българското село и трагичното разпадане на родовия свят. Цветолюб Раковски, малкият Захаринчо от филма, живее в САЩ от 2002 г. Талантливата актриса Ангелина Сарова, която сътвори незабравимия образ на Елка, живее в Панчарево и сигурно неслучайно на ул. „Елин Пелин“. От 40 години тя е голямата любов на журналиста Иво Каназирев, радват се вече и на правнук.

„Тази роля беше моята първа и най-голяма роля. Имам прекрасни спомени от Елена. Градът имаше атмосфера, хората му бяха очарователни и приятни. Спираха ме по улицата и най-интересното беше, че не ме наричаха по име. Те ме знаеха като Елка. А за къщата в Долни Болерци какво да кажа. И днес пред очите ми са големите чардаци, реката с върбите, където дядо Маргалак (народният артист Иван Димов) спаси моята героиня от самоубийство.

Може да звучи малко нескромно, но този е един от най-хубавите български филми, създаден изцяло по повестта, без да е променян текстът. Бяхме влюбени в ролите си и с удоволствие снимахме. Основните герои се играеха от народния артист Георги Стаматов (Йордан Герака), Стефан Пейчев (Божан), Иван Братанов, Мария Шопова (баба Марга), Кунка Баева (Божаница). Иван Димов страдаше от астма, въздухът не му достигаше и в ресторанта за хранене сядаше все в крайния ъгъл.

Тези хора бяха с прекрасно отношение към киното, кипяха в своята работа, ставаха сутрин рано. Грижеха се и за нас, младите актьори, помагаха ни. Всичко беше толкова дружелюбно и хубаво!“ – си спомня за времето на „Гераците“ Ангелина Сарова.