„Смъртта се усмихва на всеки от нас. Единственото, което човек може да направи, е да се усмихне в отговор" - това бяха последните думи на генерал Максимус от „Гладиатор", преди да излезе на арената срещу злия император Марк Аврелий Комод.

Лесно е да бълваш героични слова, когато последната гледка в живота ти е многохилядната, екзалтирана тълпа на митичния Колизеум, ревяща твоето име, пише Евгени Чертовенски във Всеки ден.

Когато обаче вместо нея си отидеш с картината на разплутите, мазни цомби и настъпеното лице на Анита Мейзер, вечният покой не изглежда толкова успокоителен.

Известна практика сред хората от третата възраст у нас е винаги да излизат дори до близкия зеленчуков пазар с най-новото си и чисто бельо. Ако случайно ги изпердаши инсултът, докато проверяват меки ли са доматите и твърд ли е пиперят, да не се изложат пред патолозите с опикани кюлоти.

Също така си държат на нощното шкафче някоя класика с отбелязка по средата, все едно в момента я четат. Примерно биографията на маршал Жуков или десеттомната история на Втората световна война от Чърчил. Докато всъщност тайно прелистват някоя малотиражка на Иво Сиромахов. Обаче при внезапна смърт трябва да се остави впечатлението за възвишена натура, която не е утолила жаждата за знания до последния си дъх.

Изобщо кончината на нещастния културист Ники Димов в обятията на смуглата дама с повече силициеви атоми, отколкото нервни клетки в главата, може да ни накара да преосмислим цялото си земно съществуване и смирено да се подготвим за полянката в края на пътя.

Милиони хора мечтаят за безсмъртие, а нямат представа какво да правят с живота си за 2 часа в неделя следобед, ако кабелната телевизия спре. Когато си имал смелостта да изпиташ всички крайности на живота, Онази с косата може най-много да ти окоси ливадата.

В такъв смисъл няма защо да жалим Николай - загиналият мъж пълноценно е изпълнил кармичния си дълг. Щом е успял да прави секс с Анита Мейзер, трябва да го наредим в пантеона на пионерите като Джеймс Кук, капитан Робърт Скот или екипажа на совалката „Чалънджър". Героични мъже, загърбили собствената си безопасност, за да открият нови хоризонти за човечеството.

В крайна сметка да се хвърлиш като Матросов върху нацистка картечница върху настръхналите гърди на Анита Мейзер е подвиг, за който ще се мълви с десетилетия по време на почивката в съботните мачове и по ергенските партита от Петрич до Силистра и дори заслужава скромен бюст някъде в Морската градина.

Всеки мъж, подобно на свети Георги, все някога в живота си е забивал своето копие в някой змей. Понякога змеят печели, но легендата за саможертвата и борбата е безсмъртна. За такова нещо си струва да се живее.