Разхождаме се по магазините в мола. Говорим си измежду щандовете и зяпаме дрехи. Идеята не винаги е да си купим нещо. А да правим типично женски неща, да се държим като приятелки, да споделяме безценно време заедно и някак помежду ни да струи усещане за лекота и непринуденост.

Мога да си говоря часове с нея. Винаги ще има какво да си кажем, винаги между нас ще тлее онова чувство все едно цял един живот сме се познавали, че и от преди това. Ценим прекараното време заедно, защото в последните години се случва рядко. Но не ми е нужно да се виждаме и чуваме всеки ден, за да знам, че я има, че винаги ще е до мен, независимо на какво разстояние физически сме една от друга. Да знам, че днес, ако й се обадя, тя ще е насреща и ще си говорим все едно никога не сме се разделяли.

Искам да й направя подарък. Умолявам я да си избере нещо. А тя ми казва, че иска да й напиша стихче или разказ. Знае, че ме бива в това. Аматьор съм, но в нейните очи вероятно съм Шекспир. Съгласявам се и в следващия момент започвам да се чудя как да започна...

Тя е специална за мен. Не знам дали бих могла да намеря думи, с които да опиша приятелството ни. А и то сякаш не се изговаря. А се усеща (нещо като любовта през очите на Мечо Пух). С онази невидима нишка на свързаност, която виси в пространството между две сродни души.

Някъде измежду закачалките и отрупаните витрини си припомнихме първата ни среща. Беше в университета. Седнахме заедно в час по английски. И от тогава сме неразделни. Неразделни души. Впоследствие се случи да ни делят доста километри и граници. Но това не ни попречи да запазим духа на приятелството си и всеки път, при всяка среща да се преоткриваме отново и отново. Да се приемаме такива, каквито сме - променени с годините, по-различни от преди и със сигурност донякъде същите.

Има хора, които не е нужно да познаваш с години, за да станат неотлъчна част от живота и сърцето ти. Не е нужно дори да знаеш абсолютно всичко за тях, за да ги обичаш, да обичаш душата им. А дори и да знаеш, това не би променило чувствата ти към тях. Вие просто  един ден се срещате и случайно или не животът ви събира. Имате много скъпи и щастливи моменти заедно, преживявания, емоции, трепети, споделено мълчание и уют, идващ от присъствието на другия до теб.

Има хора, които съм познавала от дете, израснали сме заедно и пак се е случвало така, че в един настоящ момент са ме предавали и обръщали гръб. Или просто животът така се е стекъл, че ни е разделил, всеки поемайки си по пътя. Приятелството не е в това да сте неразделни и познаващи се от дълги години. Приятелството е в това да усещаш присъствието на другия в живота ти, независимо на какво разстояние е. Да усещаш рамото му до теб винаги. Да знаеш, че можеш да се облегнеш на него в тъжни и в щастливи моменти, в моменти на колебание и несигурност. А дори и в моменти, когато просто ти се мълчи с някого. Да желаете щастието си взаимно и да сте готови винаги да си подадете ръка.

Точно така я чувствам и нея. Може да не сме се чували с месеци, но в момента, в който се видим все едно вчера е била последната ни среща и все едно никога не ни е разделяло разстояние и време. Не сме единодушни по всички въпроси. Не е и нужно. Различни сме. Тя си има свои своите лудости и аз – моите. Понякога спорим. Друг път кротко приемаме отсрещната гледна точка. Но по-важното е, че сме отворени една към друга. Приемащи се. Подкрепящи. Никога не съм виждала укор или осъждане в очите й за решенията, които съм вземала. Сякаш винаги е знаела кога да остане страничен наблюдател на случващото се в живота ми и кога да се намеси със съвет или някакъв друг вид подкрепа. Същото е било и от  моя страна.

И така, скъпа моя приятелко,  не можах да ти направя точно подаръка, който искаше – да ти напиша стихче или разказ. Може някой ден да имам муза и за това. Друго ми е на сърце сега. Дори и да искам да ти купя нещо, дори и ти да искаш да ми купиш нещо, всъщност с най-огромната благодарност осъзнавам, че ние с теб имаме най-големия подарък. Нашето приятелство.

Ти друг подарък би ли си избрала?

...

Хващаме се под ръка и продължаваме из магазините щастливо ухилени. Дори безгрижни. Току що сме се сдобили с две еднакви чанти. Казват ни, че било кифленско. Не ни пука какви сме. Ние сме приятелки.

Автор: Гергана Станева