"Подвижният музей на транспорта.

В Русе си имаме музей на транспорта. Странно защо.

Градските автобуси са живи антики. Няма нужда да ходиш до музея на транспорта. На всяка по-главна улица можеш да видиш музейни експонати. Или поне такива биха в нормалните държави. Или нарязани за старо желязо.

А в нашия град на „свободния дух“ си свободен да предадеш Богу дух всеки момент. На спирките жега, може да получиш удар. Качиш се в автобуса – същата история. Все едно си в гърлото на дракон. А отворените врати са устата на дракона, за да диша. Че затворят ли се, няма грам въздух в тенекиените кутии. Напечени, задушни.

Хората рибата консервират при по-добри условия. И тук е ключовата дума – хората. Нас никой не ни брои за хора. Не дай си Боже да трябва да се прибереш след 20.00 часа. Автобуси няма. Тролеите не ходят навсякъде. А и те са… от времето на баба ми, лека ѝ пръст.

От общината мислят за нас – да не излизаме, когато е жега. Затова в събота и неделя автобусите и тролеите са минимум през час. Къде сте ми хукнали?! Хващайте по две куки и плетете терлици за зимата. Щото тогава няма кой да изрине или изхвърли изринатия сняг. И пак стой вкъщи. Искаш не искаш – друг избор нямаш.

Че във Варна и Бургас автобусите били нови и с климатици. Айде сега. Там идват чужденци. Да не се посрамим пред чужденците – най-голямата болка на нас българите. А в Русе кой идва – някоя и друга заблудена немска баба, чийто кораб спира на кея. А кеят е на центъра, разхождат ги само по центъра, а за него транспорт не трябва.

Скоро пътувах и с влак. Ма кеф – единадесет часа се друсаш за някакви триста километра. Не бе, сторило ми се е. Де ще има триста километра от Бургас до Русе.

Ние сме в ЕС и при нас всичко е отлично. Цъфтим и вържем, пеем радостни песни за управниците си, за Меркел и Макрон, за главния секретар на ООН. Във влака жега, чак началник влака свали едно момиче да се наплиска с вода, че ѝ беше прилошало. И без това през час спирахме за по трийсет минути.

От Горна Оряховица насам почти само жепейци пътуваха с влака. И те бяха диви и щастливи, че не им се налага да ходят на море, а правят тен, докато са във влака. Че то това във Франция влакове ли са? За минути си изминал двеста километра.

Нямаш време да се запознаеш с другите в купето. А при нас всичко е измислено. Половин ден път, за да развиваме социалните си контакти с другите нещастници във влака.

Нещастници ли казах – простете, щастливи и доволни люде имах предвид."

Пламен Петков, Фейсбук