Товава ли искаме? Ами не. Но и не съвсем не. Не точно. Отчасти може би да. Понякога. Но зависи. Много зависи. Може би искаме 1/3 от това. Нещо такова. Ако някой може да е по-категоричен – моля.

Вързаха ни още, когато излезе едноименната трилогия на Ерика Ленърд Джеймс (Е.Л. Джеймс). Отвсякъде заваляха факти и мнения за „50 нюанса сиво”: „Най-бързо продаваната книга в историята“, „60-милионен тираж”, „домакинско порно“, „книга за самотни жени”, „Има мноооооого секс, но иначе е романтична“ (една приятелка), „Много слабо като литература. През цялото време главната героиня се изчервява, а очите на главният герой потъмняват. Клише до клишето“ (друга приятелка). И така нататък, и така нататък... Невиждана глобална рекламна кампания! Какво друго може да обедини човечеството, ако не извечният и очевидно неутолим интерес към секса. И се започна едно очакване на филма. В Холивуд избират актьори, ние четем за това. Преснимат сцени... ние четем за това. Две години. И сега – за 14 февруари ни сервират премиерата. Дали няма да гледаме?! Ще гледаме, разбира се. Рано или късно ще гледаме. Защото ни вързаха.

Имам си тристепенно обяснение за триумфалния успех на книгата и за предстоящия успех на филма. Първо е старото клише, че сексът винаги продава. Второто – че до този момент садо-мазо практиките бяха запазена тема или за ъндърграунд изкуството и порното, или за „високото”, елитарното изкуство, достъпно за ограничен кръг хора. Е.Л. Джеймс обаче ги превърна в тема на една книга, предназначена и като сюжет, и като език, и като писателски стил за масовата аудитория, превърна садо-мазо секса в поп култура, демократизира го. Сюжетът е абсолютна приказка за възрастни – Анастейжа Стийл е млада и невинна, Крисчън Грей е красив, властен и несметно богат. Тя отива да го интервюира и той си пада по нея. И започва тяхната любовна история, която е странна смесица от класическа романтична любов и... още нещо. Третата причина за огромния успех според мен е свързана със самия секс – жените просто обичат да бъдат доминирани. Не пребивани с камшици, а доминирани. И очевидно това нещо липсва след като така настървено се чете тази книга по цял свят.

Няма да ви разказвам филма, би било крайно тъпо, но в общи линии Грей хваща Анастейжа за ръката и двамата потъват в тъмната гора на неговата сексуалност, тръгват по неговия път и се оказва, че нормалността и перверзията са невъзможна двойка, въпреки че в определени моменти могат да се срещнат – за кратко. Е, най-вероятно ще има още две части на филма, така че – кой знае, може и да се оженят накрая.

„50 нюанса сиво“ е направен умно и комерсиално. Да не те отблъсне, но пък и да не те остави безразличен. Да не е брутален, но пък и да не е неадекватно пуритански. Големият въпрос преди така дългоочакваната премиера на филма беше: В крайна сметка има ли секс в този филм или няма? Отговорът е: Да, има секс. Има ли камшици? Да, има. Има ли любов? Не знам. Зависи от гледната точка. Всъщност голямата въпросителна във филма е именно любовта.

Грей (прекрасен избор е Джейми Дорнан, с леко събраните му очи) е преживял някакви травми в детството си и сега изпитва удоволствие да упражнява тотален контрол и да причинява болка на жените, с които прави секс. Ние сме чели, че мъжете, които управляват големи компании и прочие, имат нужда в леглото да бъдат в точно обратната роля, но явно нещо не сме разбрали. Версията на Грей е, че жените също извличат удоволствие от болката и всъщност главният герой във филма е жената, не мъжът. „50 нюанса сиво“ е направен от женската гледна точка – жената е важната.

На мен ми хареса едно нещо – че е уловена онази особена несигурност на младостта, когато още не си изградил характер и не знаеш какво точно искаш и как да го получиш, и не можеш да се противопоставиш, и си тотално объркан, и опитваш това-онова, и правиш грешки, и въпреки това не можеш да кажеш „не”. Със сигурност за възприемането на филма има значение на каква възраст си и по-скоро дали си достатъчно зрял психически, какъв опит имаш, какво си преживял. Спомням си как преди 20-ина години буквално се разболях след като гледах „Девет седмици и половина”. Определено „50 нюанса сиво” не ми подейства така и считам, че това е нормално. Но като цяло ми хареса, че се зададоха въпросите, които според мен би си задала всяка жена в подобна... „връзка“ и най-вече основният: защо някой, който твърди, че те обича и те желае, иска да ти причинява физическа болка? В любовта и без това си нанасяме достатъчно удари с невидими камшици и от тях не можем да се спасим. Няма отговори, но има въпроси. И филмът е честен в това отношение.

Разбира се, историята ни е поднесена в изключително луксозна обвивка – великолепен модернистичен дворец, плюш и коприна, паунови пера, мъж и жена с красиви тела. Много е чувствена Дакота Джонсън (дъщеря на Мелани Грифит и внучка на Типи Хедрен е все пак, генът не се губи просто така) в ролята на Анастейжа – точно такава е, каквато трябва да бъде. Ако махнем обаче тази обвивка, филмът ще стане друг, съвсем различен. Но сега е като приказка – да, въпреки камшиците. „Красавицата и звярът” за възрастни. И тази приказност на средата, на атмосферата ти действат малко като анестезия по отношение на садо-мазо сцените, които са много премерени все пак. Пък и киното е хитра работа, много хитра. Ще ти дадат удар с камшик на забавен каданс и ще стане дори красиво. Ще ти пуснат музика на Бионсе за фон, ще ти покажат близки планове и... ще спрат преди да е станало късно.

„50 нюанса сиво” ви дава точно онова, което очаквате – нито повече, нито по-малко. Все пак да не забравяме, че той има мисията да донесе пари. Много пари. Особено след тази черна за Холивуд 2014 г., за която стана ясно, че е най-слабата във финансово отношение от 25 години насам. Така че всичко е толкова мислено, премисляно, с капкомер са действали сякаш. Да не би да сгрешат, да не би да отблъснат някого, а да разочароват друг. Пък да е елегантно, да не е вулгарно, да не е пошло... С такова премисляне шедьоври не се раждат, но никой и не очаква шедьовър предполагам. Лично аз не бях нито отблъсната, нито разочарована. Не мога да кажа и че бях равнодушна. Не мога да кажа, че бях и прикована. По-скоро си мислех за Сам Тейлър-Джонсън, режисьорът на филма - жена, преборила се на два пъти с рака, родила четири деца и омъжена за актьора-красавец Арън Тейлър Джонсън, с 23 години по-млад от нея. И с това се е справила. Браво на Сам. Вярно, нюанси няма – нито 50, нито дори 5. Персонажите са еднопланови, чувствата са ясни. Но си мисля, че вероятно нюансите се появяват у зрителя, който съотнасяйки филма към собствения си опит, може би ще преживее някакъв свой катарзис.

И все пак - дали не е добре някои неща да си останат табу, понеже много, много лесно могат да бъдат криворазбрани и изопачени? Дали не е по-добре да си останат само фантазии?

Ако искате още по-честни и по-дълбоки филми по темата, гледайте “Убиецът в мен“ („The Killer Inside Me”) на Майкъл Уинтърботъм, „Горчива луна“ на Роман Полански или „Дневна красавица“ на Луис Бунюел.

"50 нюанса сиво" е в кината от петък, 13 февруари. [ Автор: Ирина Иванова - EVA  ]