Авторски материал на Нели Дерали за Афера.бг.

Българинът е свикнал да търпи. И като му ударят ритник, да се радва, че с толкова се е разминал. Той вдига ръце и казва: „Най-добре да не се занимаваме с този!”

Това, наричано от хората с по-гореща кръв овчедушно търпение, твърде често минава отвъд границите на разума, но пък може да мине за мъдрост, особено у нас.

До какво обаче води подобно гледище за живота, което пронизва с трагичност дори фолклора ни, в който ясно се вижда как за българина доброто рядко побеждава злото?

До една грубост в отношенията, до първичност, която се е отразила и върху характерите на жените.

И аз не мисля, че българката само днес и сега, във времето след 1989 година, е принудена да се прави на „бизнесменка”.

Спомняте ли си този израз от зората на демокрацията? Една амалгама от качества, противоположни на женствеността,  крайно неприсъщи за най-светлите образи в народното ни творчество, които се оказват май самодивите.

Защо пиша всички тези неща? Заради огорчението от визията на днешната българска жена. В своя светоглед, в своето поведение тя е на последно място жената любима, носителка на прекрасното в живота, на последно място е и истинската жена –майка, нежна и грижовно-търпелива.

На българката много отдавна, и особено в годините на така наречения преход, й се наложи много да огрубее, защото и без това не бе достигнала до онази префиненост, присъща на други народности.

Та нейната душевност е плод на душевността на баби и прабаби, които пък носят отпечатъка на дългото робство – едно робство, учещо, че неправдата остава безнаказана, а доброто не се възнаграждава.

И ето, че българката прегърна с радост първо идеята за американската мечта, а после и евроатлантическите ценности. Тя се превърна в мултифункционална, властна, упорита, мачкаща всички наоколо с желанието си да се самодокаже.

Тя стана първо човек, тоест боец на полето на бизнеса, а после, едва после и на последно място, жена и майка.

Тази жена пробва какво ли не. Щом не се реализира в България, тя си каза, че ще пробие в чужбина. И се втурна да бере домати в Англия, ягоди в Испания, да гледа богати старици в Гърция, стана санитарка в Австрия, ми чинии в Германия, продаде се по интернет на някой богаташ със съмнително европейски произход…

С две думи българката стана слугиня. Слугиня без личен живот, с живот по скайп, с майчинство в интернет. Но пък пращаше пари. И бе ценна и незаменима за близките си. Поне така й се струваше.

Ала разбитите семейства, изневерите на мъжете, самотата в странство и огорчението я озлобиха. Разкъсвана между тъгата по изгубеното достойнство, което само Родината може да даде, и желанието за висок стандарт и реализация, българката стана способна на всичко.

Да мачка, да минава през трупове, ако се наложи, но да постига целите си.

И ако една такава българка, разкрачена широко над живота, точно като перачките от класическите книги на големите реалисти, пожелае нещо, тежко и горко на онези, които й застанат на пътя.

Една такава „жена”, огрубяла и нещастна, е готова да лъже, да предава, да съсипва чужди животи. Защото нищо освен нейния собствен живот и благоденствие, нейния мним висок стандарт, вече не я вълнува.

Стандарт за нея и за нейното дете, родено в мизерията на БГ прехода, или пък дете по поръчка от някой чужденец. Заченато не по любов, а за гражданство, било то италианско, френско, испанско, германско… За един по-добър живот.

Трагична е българската действителност. Много по-трагична, отколкото ни се иска да признаем.

Жените винаги са били стожерите на семейството. Без тяхната благост и топлина, без техните песни и приказки децата не израстват като хора, а като скотове. Безпаметни за рода си, безнравствени поради липсата на личен пример, и момчетата, и момичетата вече не знаят що е то  любов и доброта.

Възпитавани като слуги, учени в школата да бъдат слуги, те се превръщат в слуги, но с типичното самочувствие на посредствения. За тях да си умен, вече значи да си пробивен, да си груб, да си нагъл, да си зъл.

И едни такива жени, продукт на лошото време, в което живеем, на ценности от типа „Иди, мама, в чужбината да се уредиш”, не бива да будят у нас чувства на съжаление и съпричастност.

Едва ли трябва да се учудваме, ако подобна българка е неколегиална, пък била тя и „топ журналистка“, ако е лъжкиня и интригантка, пък била тя и биологична майка на дете, чиито най-хубави години е опропастила необратимо.

Защото в нейния живот и в нейната скала на ценности това е само една грозна, наистина, но твърде малка проява на разсипаната й душевност, която никога няма да излекува…

*Всяка прилика с конкретни лица е неслучайна