Между завистта и апатията – двата полюса на българския манталитет

В основата на нашия обществен живот стои един абсурден парадокс – навсякъде се сблъскваме фалшива фасада, зад която прозира разядена от компромиси реалност. Превърнали сме се в майстори на симулацията, произвеждайки перфектна имитация на компетентност, в която опаковката е по-важна от съдържанието.

Корените на този проблем се крият в манталитет, разкъсван между два полюса: завистта и апатията.

Склонността ни към подражание се подхранва от завистта. Ревностно наблюдаваме чуждите успехи, но вместо да ни мотивират, те ни тласкат към имитация, докато удобно си затваряме очите за собствените си провали. Тази токсична комбинация блокира всеки импулс за критичен самоанализ.

От другата страна е философията "не ми пука" – защитен механизъм, роден от разочарование. Когато реформите остават само на хартия, правилата важат само за "другите", а благата са предвидени само за "наши хора", апатията се превръща в рационален избор за оцеляване. Гневът намира своя отдушник в социалните медии – безопасно изпускане на парата, което не променя нищо.

Именно в тази среда – на повсеместна завист, апатия и цинизъм – имитаторите и симулантите се чувстват като у дома си. Те процъфтяват, защото никой не изисква от тях качество и съдържание. Липсва обществен натиск за отчетност. Липсват реални последствия за несвършената работа. В този вакуум е достатъчно просто да се симулира дейност.

Имитаторът в политиката ще говори за реформи, докато поддържа статуквото. Имитаторът в бизнеса ще копира чужди модели, без да създава стойност. Имитаторът в образованието ще произвежда дипломи, а не знания. Всички те са продукт и отражение на манталитета, който ги е създал – манталитет, който предпочита лесната имитация пред трудния път на съзиданието.

И докато сме впримчени между завистта към чуждото и безразличието към общото, ще продължаваме да сме общество предвождано от имитатори и съставено от симуланти.

Автор: Пламен Дим. Петков