Светът отбелязва 120 години от рождението на гениалния драматург

„Всички се раждаме луди. Някои остават такива“, казва персонажът Поцо от прочутата пиеса „В очакване на Годо“. Тези думи принадлежат на ирландския драматург Самюъл Бекет, от чието рождение днес се навършват точно 120 години. Романист, поет и един от основоположниците на Театъра на абсурда, Бекет се утвърждава като една от най-значимите литературни легенди на ХХ век. Роден в Дъблин на 13 април 1906 година, той завършва „Тринити колидж“, преди да превърне Париж в свой постоянен дом и творческо убежище.

Френската съпротива и бягството от Гестапо

През 30-те и 40-те години на миналия век ирландецът създава първите си романи и разкази. По време на Втората световна война гражданството му на неутрална държава му позволява да остане във френската столица. Бекет обаче не остава безучастен и се включва активно в съпротивителното движение срещу нацистите. През 1942 година членове на неговата група са разкрити и арестувани от Гестапо.

Писателят е принуден да избяга заедно със своята партньорка – пианистката Сюзан Дешево-Дюменил, в неокупираната зона на Франция, където двамата се укриват до края на войната. За проявената смелост той е награден с Военния кръст за храброст, след което се завръща в Париж, за да започне най-плодотворния етап от кариерата си.

Театър на абсурда и безкрайното чакане

В рамките на пет следвоенни години Самюъл Бекет написва трилогията от романи „Молой“, „Малоун умира“ и „Неназовимото“, както и шедьовъра „В очакване на Годо“. Пиесата, написана първоначално на френски език, е отказвана от няколко театъра, преди най-после да стигне до сцена през 1953 година. Първоначално критиците са объркани от липсата на класически сюжет, но по-късно творбата става ключова за понятието Театър на абсурда.

През 1957 година постановката е изиграна пред лишените от свобода в строгия американски затвор „Сан Куентин“. Реакцията на затворниците е поразителна – те интуитивно разпознават себе си в безкрайното, безнадеждно чакане на нещо, което никога не идва. Бекет е известен с изключителната си строгост като режисьор на собствените си текстове, изисквайки математическа прецизност в паузите и темпото, като категорично забранява на актьорите да „психологизират“ героите му.

Нобеловата награда и бягството от славата

Писателят прекарва над 30 години със съпругата си Сюзан. По природа и двамата са изключително затворени хора, които избягват публичността. През 1969 година Бекет е удостоен с Нобеловата награда за литература. Новината стига до него чрез телеграма от френския му издател Жером Лендон, чието послание е красноречиво: „Скъпи Сам и Сюзан. Въпреки всичко, те ти присъдиха Нобеловата награда. Съветвам ви да се скриете“.

Опасенията им от медийния интерес се оправдават. Когато шведската телевизия ги открива, за да заснеме интервю, драматургът се съгласява само при едно абсурдно условие – журналистите да не му задават абсолютно никакви въпроси.

Сюзан умира през юли 1989 година, а няколко месеца по-късно – на 22 декември, си отива и самият Самюъл Бекет. Двамата споделят обща гранитна плоча в Париж, която отговаря на последното му изискване към света – да бъде в „какъвто и да е цвят, стига да е сива“.