Няма никакъв спор – визитата на нашия премиер Бойко Борисов в Турция в момента е най-актуалната, основна и жизненоважна за нас тема. 

Не само по линия на двустранните връзки и доверие, но и от гледна точка съюзнически отношения и диалог в рамките на НАТО и ЕС. Това посочва за "Нов живот" Георги Димов, политически анализатор и журналист, бивш Генерален консул в Одрин.

Страшно трудно посещение, няма спор. Натоварено с много очаквания, не само вътрешно наши, но също европейски и евроатлантически. Знаем и откровението на Б.Б. по повод  казуса Абдуллах Бююк, а именно за рязането, или за падането на глави. Остава едно неприятно впечатление, че  той просто е бил принуден да го направи. Да не казваме –  подведен, звучи твърде грозно. А и да се надяваме, че е оценил от кого и срещу какво. Той си знае.

Тези негови думи обаче бяха изтълкувани в югоизточната ни съседка и то за пореден път, по некоректен, по превратен  начин. В смисъл такъв, че ние сме „клекнали” и че имаме готовност  да действаме по подобен начин и безкрайно да преповтаряме „случая Абдуллах Бююк”. Това незабавно трябва да ни светне „сигналната червена лампа”. Ако имаме такава, разбира се.  Но, нека туй нещо все пак да стане преди утрешното посещение на Бойко Борисов.…

В навечерието на визитата в Истанбул, имаме основания да се съсредоточим в две главни направления:

Първо. Силните въпросителни за очакваните ефекти от посещението, от една шумно  промотирана и промоционална сделка (или пазарлък – колко звучна турска дума, нали), именно за бежанците.

Второ. Изчистване, ако трябва – и химическо, на въпросния случай Абдуллах Бююк.

По първото направление – ето Ви кратка реминисценция:

Понеже посещението е в югоизточната ни съседка ни съседка, няма как да не си спомним една ключова визита на турски вицепремиер преди повече от 20 години в Иран, тогава за да договори петролна сделка. Неслучайно се връщаме толкова назад, защото пак става въпрос за сделка, за пазарлък, макар сега и не петролен.

Тогава въпросният турски вицепремиер, естествено няма да му казваме името, той все още е в голямата политика, направи бомбастични изявления за предстоящото си посещение. За съжаление, не се случи нищо подобно. Точно обратното. На връщане турските журналисти, естествено го затрупаха с въпроси – какво става с иранския петрол.  А той без да му мигне окото им отговори много дръзко и на битово ниво – „Аз да не съм танкер, петролът идва след мен.”.

Именно в тази връзка, нека да си пожелаем танкерът откъм Босфора след визитата на Б.Б. в Турция  да дойде заедно с него, или даже той директно да се е качил на него. Може и на бял кон. Имаме предвид танкера с добрите новини, на който да няма бежанци и мигранти.

Ако е в състояние и форма, нека Б.Б. да ги остави да си плават там някъде по Босфора. Разбира се, още веднъж да му пожелаем попътен вятър, на нашия премиер. Стискаме му палци.

А що се отнася до второто направление – казуса Абдуллах Бююк, струва си наистина да го оставим в историята. Той вече се е случил. Категорично, това е срамно петно. Спор няма. И ще ни остане като обеца на ухото. 

Но нека повече да не ровим, страшно много вони. Ако е възможно, а струва ни се – това е силно препоръчително и желателно, поне на настоящия етап и при сегашните други заплахи, нека да се опитаме някак си да го причислим към категорията „sui generis”.

Знаете, латинската фраза и максима, означаваща уникален по своята същност факт, който обаче не може да се приеме за прецедент, не подлежи на повторение. Т.е. правна (вкл. и международноправна) ситуация, която категорично не се възприема именно като прецедент. Това ни подсказва, че още древните римляни са имали подобни нелицеприятни, деликатни, извънсистемни ситуации. 

Които е трябвало да обвият в някакво витиевато обяснение и опаковка, само и само за да преглътнат, осмислят и „смелят” за пред широката публика събитието. Но едновременно с това, естествено – и да си запазят достойнството.

В днешни дни препратка и справка са перипетиите и самият начин за признаване на независимостта на Косово от 2008 година. Това е чиста проба „sui generis”. Така че, ако е възможно,  нека нашият, родният казус Бююк, по някакъв начин да се препокрие с казуса Косово. 

Знаем, че нещата не са съизмерими, чисто правно те не са и съпоставими. Но трябва да разберем: Това е важно не само за самите нас, но и за нашите съюзници и партньори по линия и на НАТО и на ЕС. 

Те също ще го оценят подобаващо.

Официално, или под масата, няма значение.

Важното е, че се очертава като разумен и издържан ход.