Драги българи, в потока от новини, може и да пропуснете трагедията, която беляза днешния ден. Две жени, доведени до крайна бедност и отчаяние, скочиха през прозореца. Умряха в болки

Майка и дъщеря, чийто живот е преди всичко мизерия и немотия, не могли да си платят сметката към енергото и предпочели смъртта пред живота. Как мислите, дали е нормално? Защото мен ме разтърси до краен предел. Не, все още не съм загубила човешкия си облик, щом ме боли от чуждото нещастие. Но тези, които ни управляват, онези там горе, отдавна не са хора, щом ни докараха дотук. Една майка и една дъщеря изгубиха надежда за добруване. Силите им да се съпротивляват на статуквото и бедността свършиха. Не са се оплаквали и не са мрънкали, както хленчат повечето българи. Не! Търпеливо са понасяли злочестината едната да ослепее, а другата да се грижи за нея. Къде обаче е човечността, която трябваше да се прояви в съседска загриженост, приятелско рамо, роднинска подкрепа? Няма ги – оскотяли сме от сиромашия всички ние.

Няма изобщо да питам къде е държавата и нейната социална политика. Защото знам, че такава няма. Държавата абдикира от нас не защото така е искала, а защото я превзеха на абордаж. Примати като Борисов и задкулисието, допринесло за неговото властване повече от десетилетие, превърнаха една хубава държава в мафиотска структура. Целуването на ръка, вместо европейското ръкостискане вече не е срамен акт, а явен знак за принадлежността на страната ни към тъмната част на света.

Боли ме за тези две жени. Яд ме е на Борисов, на калинките, на тъпите мои съграждани, които в алчността си да запазят собственото си благоденствие, пак ще гласуват за статуквото. А то обрича всички останали на оскотяване. Бавно, но сигурно, ще се превърнем в нещо примитивно, което не е народ, повярвайте ми!