Часовникарка на 83 години още работи и посреща клиенти в малкото си ателие на ул. „Асен Златаров“ в Русе.

Петкана Габърова поправя тиктакащите механизми от близо шест десетилетия и е благодарна на занаята, че я научил да бъде много точен човек. И въпреки че цял живот се взира в дребните детайли,досега е ходила на очен лекар само веднъж, а зрението й е като на момиче. Вярва, че в професията ще има хляб, докато съществуват хора, за които носенето на ръчен часовник не е отживелица, а въпрос на стил, пише Монитор.

„И все пак сега, във времето на мобилните телефони, всичко е много по-различно“, разсъждава русенката. Проходила в занаята на 25-годишна възраст - през 1960 година, когато започнала да помага на съпруга си Димитър, който бил часовникар. Спомня си и първия работен ден – 16 май. Ателието им тогава е на ул. „Петко Д. Петков“ и е към кооперацията „Република“. След десетина години услугата преминала към промкомбината „Здравко Чампоев“ и едва през 1982 година имали възможност да си отворят собствено ателие на ул. „Асен Златаров“ в двора на тяхната кооперация. По онова време съществувало постановление, което давало възможност на трудоустроени хора, какъвто бил съпругът на Петкана, да си направят малки работилнички или ателиета, за да се прехранват.

„Тогава едва смогвахме с поръчките, имаше много работа. Често клиентите ни се нареждаха на опашка, която стигаше до улицата, и сме приемали чак за следващия месец“, спомня си русенката. По онова време хит били съветските марки „Слава“, „Заря“, „Полет“, „Победа“, „Ракета“ просто защото друго нямало на българския пазар. Но пък и поправката на тези механични часовници била по-лесна – имало достатъчно резервни части, а и се оказали доста качествени машинки. Руснак, посетил наскоро ателието, казал, че всички тези съветски заводи вече не работят. От самонавиващите се часовници в Русия сега се произвеждала само една марка – „Восток“. Социзделията обаче имали дълъг живот и все още „навестявали“ ателието на Петкана.

Макар и много рядко, хората и в онези времена давали за поправка часовници, произведени в страните от другия, капиталистическия свят. Марките „Сейко“, „Докса“, „Ориент“, „Женева“, „Атлантик“ носели най-вече международни шофьори и моряци или пък техни близки.

Клиентите идвали и с будилници, каквито тогава имало във всеки български дом. Колкото и да е странно, в ателието и сега носели за поправка от тези часовници, за които си мислим, че отдавна са изложени в музеите. С техния ремонт се занимава дъщерята на Петкана – Диана, която работи заедно с майка си.

Като дете често надничала в ателието и лека-полека усвоила занаята. Завършила е английска филология и преподавала в русенско училище, но преди години решила, че трябва да си даде почивка от професията и се включила в малкия бизнес на майка си. Петкана останала да работи сама през 1989 година, когато починал съпругът й.

„С будилника си сигурен, че ще се събудиш. Има хора, които още го използват у дома и не вярват на мобилните телефони и на електронните часовници, на които може да им падне батерията. Части за съветските будилници имаме достатъчно“, обяснява Диана.

Двете жени не делят часовниците на скъпи и на евтини. Поправяли са и „Ролекс“-и, и часовници с диаманти, но не са се впечатлявали, защото за тях това е една машинка, която има нужда от ремонт. „Скъпи са за притежателите си, но не и за нас“, казва дъщерята.

От някогашните десетки часовникарски ателиета в Русе днес са останали само шест. Работата през годините се свила и с навлизането на електрониката се променила коренно.

„Механиката лека-полека намалява. Клиентите сега носят електронни часовници, на които освен да им се подмени целият блок, няма какво друго да се направи. Нямат пружини, баланси... В повечето случаи е по-добре да се купи нов, отколкото да се дава за ремонт“, смята Петкана. Според нея сега се произвеждат много некачествени изделия, които се продават скъпо.

„Идва едно момиче и казва, че си купило часовника за 160 евро и държи на него. Отварям го вътре и виждам пластмасов механикъм. Носят и часовници, които се оказват капсуловани и няма какво да им се ремонтира.Трябва да се изхвърлят и жалко за парите“, обяснява Петкана. Радва се, когато в ателието идват семейни реликви, носени някога от дядовците или пък отмервали времето във фамилния дом преди век.

„Часовникът има душа, той носи в себе си нещо от своя притежател“, разсъждава поетично русенката.

За часовникарството някога Петкана си спомня с умиление. Това е нейната младост, най-хубавите й години. В ателието на „Асен Златаров“ има снимка от онзи период - една симпатична млада жена с лятна рокля държи в ръцете си часовник. Било е прездалечната 1967 г., когато я снимали за списание „Кооперативна промишленост“. Тогава е на 33 години и не си е представяла, че ще остане в занаята толкова дълго време. Но какво ли не ни подготвя съдбата. Днес Петкана от Русе е, може би, най-възрастната работеща часовникарка.