Върви си, Любов... остави ме сама, насаме с всички демони, кошмари и несигурности. Остави ме да дишам, да се питам защо, да искам отговори, да не знам на кой свят съм и откъде точно боли.

Дали тази болка идва от сърцето, дали от душата или право от теб и от факта, че ти беше част от мен и сега някъде по тялото ми има огромна рана, точно на мястото, където беше ти.

Върви си, Любов... не, не ме гледай как плача, дори ти не можеш да избършеш сълзите ми и да успокоиш гнева ми. За това няма лек, няма лек, когато някой реши да си отиде и вземе със себе си всичко – и спомените, и топлината, и всички усмивки на земята.

Дали някога ще се усмихна отново? Да, най-вероятно нещо все ще бъде достатъчно смешно, за да разтегли устните ми в усмивка, но това няма да си ти. Ще има ли смисъл тогава тази усмивка, когато не е твоя, когато не е за теб?

Върви си, Любов... не искам ръката ти, не искам помощта ти, не искам глупавото ти самосъжаление. Ти глупачка, Любов, такава голяма глупачка. Все си мислиш, че всичко ще бъде наред.

Моя Любов, не разбра ли... няма приказки, няма принцове, няма вълшебни светове. Никой няма да дойде и да те спаси. Сега си самичка и не си достатъчна, за да съм щастлива.

Върви си, Любов... ти не си за мен, аз не съм за теб. Несъвместими сме, като две парчета от различен пъзел. Може би ще съм по-добре без теб, ще се науча да бъда цяла, да бъда себе си или просто да бъда.

Всички правим избори в живота си, Любов. Понякога грешим, понякога се оказва, че сме на правилния път. Днес аз знам, че не греша и искам да си тръгнеш, за да видя какво ще ми остане след теб.

Върви си, Любов... макар и всичко, което искам, е да останеш!