Гледах вчера репортаж за умиращите пациенти на стълбището пред пловдивска болница

Плаках, признавам си. 

Не можах да издържа на гледката на тези страдащи човешки души и на кънтящите въпроси в главата ми! Какво стана с нас, българите? В какво се превърнахме? Нали уж бяхме добри хора, загрижени един за друг, гостоприемни, винаги подаващи ръка? 

Реалността обаче блъска в очите ми съвсем друго - можеш ли да се наречеш човек, ако спокойно гледаш нечия смърт и не ти пука?

Ако толкова си вдълбан в собствените си проблеми, че не те интересува друго същество, което видимо го боли, какво си ти?

Оправдание ли е това, че нямаш сили за друго от изтощение, за да оставиш някого да умре не като животно, а като нещо много по-страшно?

Какво ще кажат за нас следващите поколения, след 100 години примерно, ако разберат, че техните предци, без да има война, са се отнасяли един към с най-голямото бездушие на което са способни хората само по време на конфликти?

Боли ме, уважаеми българи.

Дълбоко вътре в мен ме боли, че сме станали толкова лоши един към друг. Озверели от гняв, уморени от блъскане за насъщния, от алчност да имаме това или онова, съвсем сме забравили какво е да се обичаме. Оскотели сме.

А не бяхме такива. Изобщо!

Спомням си по време на т.нар. Възродителен процес в България през срамните 80-те години година как закъсахме с колата в едно турско село посред зимната нощ. Наизлязоха хора. Стреснахме се. Турци. Баща ми вика "Дали ще ни направят нещо..." С тревога гледаме как идват към нас, едно българско семейство....

А те, милите, с въжета и лопати дотърчаха и започнаха да ни помагат да се измъкнем от калта. Една възрастна жена ме уви с одеяло и ми даде най-вкусния чай, който съм пила. Така в един часа след полунощ те ни изпратиха, целите опръскани в кал и с широки усмивки.  Пожелаха ни Аллах да ни пази. Доброта. Това е. Емпатия. Взаимопомощ. Човеколюбие. Няма значение какъв си - турчин, българин, ром...

Ако сега закъсам с кола в тъмна доба дали ще ми помогне някой? Как мислите?