Публикуваме изказване на Стефан Продев, споделено преди години в "Двата бука", тъй като думите му са невероятно актуални и днес:

"Шапки долу!

Не за знамето, не за химна, не за герба.

Шапки долу!

Не за президента, не за министрите, не за парламента.

Шапки долу!

Не за партиите, не за синдикатите, не за клубовете.

Шапки долу!

Не за армията, не за полицията, не за баретите.

Шапки долу!

Не за банките, не за фирмите, не за бизнеса.

Шапки долу!

Не за репресираните, не за реститутките, не за ликвидаторите.

Шапки долу!

Не за медиите, не за църквата, не за сектите.

Шапки долу!

Не за футбола, не за рока, не за модата.

Шапки долу!

Не за Европа, не за НАТО, не за Общността.

Шапки долу!

Не за долара, не за марката, не за лирата.

Шапки долу!

Не за нас, не за тях, не за другите.

Шапки долу!

За БЪЛГАРСКИЯ УЧИТЕЛ. За страдалеца. За човека, който създава човеци.

Шапки долу!

За твореца на знания. За онзи, който учи България да чете, да мисли, да търси. За нашия татко Песталоци.

Шапки долу!

За най-щедрия сред хората. И за един от най-бедните. За раздаващия себе си без отплата.
Шапки долу!

За носителя и пазителя на духа. За великия слуга на народа. За единствения вълшебник измежду нас.
Шапки долу!

За истинския родител на децата ни. За гладния, който ги храни. За добрия, невидял добро от никого.
Шапки долу!

За будителя без икона. За колегата на Славейков и Ботев. За вечно разпънатия между дълга и нуждата.
Шапки долу!

За патриота и общественика, притиснат от социалния кръст. Незачетен от онези, които е учил. Забравен и гонен от политици и кметове.
Шапки долу!

За този скромен, но голям човек, без който сме немислими. Без който България би осиротяла. И би забравила словото, което я въздига.

Шапки долу!

И поклон. БЪЛГАРСКИЯТ УЧИТЕЛ е нашата надежда. Не друг, а той ще ни остави във времето.

Политиците, партиите, търговците ще идват и ще си отиват, но той ще остане, за да ни пази. Храмът е негов.

Затова да му отдадем заслуженото.

Като хора, като общество, като държава. Да го нахраним и облечем по-добре от другите. Да го спасим от дребните грижи. Болката му да стане и наша.

Празникът и цветята, които го очакват на 24 май, са най-малкото, което можем да му дадем.

Дължим му много повече, ако искаме да сме справедливи. Дължим му себе си и не бива да го залъгваме само с почести."