Гледам ви как скачате един върху друг, върху мен също. И ми става тъпо, че забравяте толкова бързо

Сякаш беше вчера. Протестната ни пяна бе започнала да спада, площадите се измориха и всички разбрахме, че оставка и предсрочни избори няма да има. Помня как мнозина се гневяха, че нямало обединение на недоволството. Разбирах този страх. Липсата на единен фронт срещу армията на статуквото притесняваше и мен. Но не спирах разпалено да говоря, че трябва да приемем тези различия, да оставим всички протестни формации да поемат своя собствен път към изборите и да не искаме от тях да правят насилствени коалиции. Тезата ми беше простичка – нека се срещнат чак в парламента и там да открият път едни към други, в наша полза.

Това не се случи и със сигурност вина носят всички. Със сигурност Христо Иванов и компания се държаха прекалено наставнически към своите по-неопитни колеги. Може би прекалиха с претенцията да дебаркират в парламента под аплодисментите, слушали на Росенец. Тези от Отровното Дуо пък, за ужас на останалите, подхванаха някакъв странен непохватен танц с две доста нежелани партньорки. Трудно за гледане, особено в началото.

В същото време Слави говореше от своята си трибуна, по своя си начин - гневно, мрачно, в тоналността на най-черното недоволство. Но стоеше встрани. Далече от престрелките на враговете и от съмненията на приятелите. Тази негова тактика се оказа печеливша. Граденият с години медиен холограмен образ беше съхранен в цялостен вид. Слави не получи нито една цицина – нито на площадите, в битка за истината, нито в медиите – на лов за избиратели. Партията му изненада всички на първите избори – социолози, анализатори, врагове, приятели… дори самият Слави. Затова и се отказа бързо от този парламент и се засили към нови избори, за да ги спечели. Правилен ход, отново. Яви се на новите избори, проведе същата монологична кампания – без излишни рискове и в удобната сянка на собствената си известност. Спечели вторите избори с малко и още дори не беше обявен за победител, когато излезе пред всички ни, в познатия си прожекторен стил. Изрецитира някакъв готов кабинет и списък от абсолютно нелогични приоритети на държавата. Сервира ни своето еднолично решение на проблема България. Сякаш я беше получил цялата.

Мисля си, че в онзи миг, Слави се превърна в това, в което обвинява сега другите. Именно тогава той окончателно предаде идеята на Промяната. Сигурно защото изведнъж беше забравил нещо важно. Нещо, което толкова много години беше изповядвал – че дори и той е никой, когато е сам.

Радослав Бимбалов