"Да, оценките в училище водят до стрес по начина, по който се пишат към момента.

Това е една от причините да не обичам да пиша оценки.

Впрочем, бойцата (както с уважение наричам учениците си) от настоящия 11-ти клас, на който преподавам, могат да потвърдят, че съм им казал, че всички за мен са отличници. И им писах на всички отлични оценки, т..е. ШЕСТИЦИ през първия учебен срок.

Всеки от тях участваше в разработването на представяне на дадена тема пред класа от екип. Всеки имаше възможност да избере какво от голямата тема му е интересно и да участва пълноценно.

Дали всички са били съвършени? Надали.

Но със сигурност всички се почувстваха лично ангажирани и прочетоха с интерес поне за една голяма и важна тема през първия срок.

За втория срок ще си заслужат отличните оценки много повече от всички онези, които решават тестове и правят контролни като луди през час.

И да, оценките наистина далеч не са най-важното в училище. Много по-значимо е да създадем интерес към предмета, който да е устойчив и извън училище или пък когато завършат.

Също така оценките се приемат по съвсем различен начин, ако са поставяни не от учителя, а от общността, която включва класа и учителите.

Освен това при мен оценките започват от СЛАБ 4, защото всяка наистина слаба оценка би показала моята учителска безпомощност да не мога да мотивирам едно дете или един тийнейджър да притежава знания и умения, които покриват поне един санитарен минимум.

Слабата оценка на ученика е всъщност слаба оценка за учителя.

Та, когато някой ученик ви каже, че оценките не са най-важното, можете да му се доверите - наистина има и по-важни неща: устойчивата любов към познанието, работата в екип и възможността да приоритизираш правилно, например."

Това споделя в социалната мрежа Емил Джасим.