Когато бях малък баба и дядо, като почти всички хора на село, гледаха овце.

Около нова година овцете почваха да се агнят, като почти всяка година, горе долу точно по това време, в средата на януари, се случваше някое агънце да се разболее. Тогава баба го прибираше вкъщи, слагаше го в една щайга до печката и го хранеше с мляко от лимонадена бутилка с бебешки биберон на гърлото.

Аз спях в съседната стая, но много често се случваше през нощта, когато печката угасне, на агънцето да му стане студено и да се промъкне в леглото при мен, където се свиваше на кравай и заспиваше до гърба ми:. Ако пък се случваше със сестра ми да спим на едно легло, тогава агънцето се мушваше между нас.

Видях тази снимка и все едно видях детството си. Баба и дядо ги няма вече, Бог да ги прости, както го няма и детството, но спомените остават. Като разказах това на децата си, те умряха от смях. Не можело агнето да спи в леглото, представяте ли си, така ми казаха - не било хигиенично. И тогава, без да се усетя, от устата ми излезе онази фраза - "аха, значи кучета и котки може, а агънца не може, така ли" 

Без да се усетим лека полека ставаме от зрители на детски филмчета в участници в тях: И се сещам за онази песен - "къде са ми детските книжки, кажи ми мой прашен сандък..."

Костадин Костадинов