Ама хич никакъв коментар не ни се ражда в главите, след като прочетохме този шедьовър!

Публикуваме непреходната творба на свищовския поет Константин Динков - Льони, която ни разтърси вдън душите тилилейски.
Няма какво да добавим, освен пожеланието Господ здраве да дава на всички лирически герои в това героично повествование, че както ги е подкарал авторът - голяма сеч настана!

* * *

В селото Банкя роди се,

близо до София, града голяма.

Таткото име му даде

Бойко – юнак да стане.

Майчица люлка люлее,

тихичко песен тя пее:

Бойко, левент ти да станеш,

дружина юнашка да водиш.

Расна Бойко, порасна,

па дружина голяма събра си

от левенти, яки юнаци,

всички с големи калпаци.

Тройка моми се събраха,

знамето бързо ушиха.

Цецка с конци веза,

Менка с вода поля го.

И тръгна дружина сговорна,

Бойко войвода им стана,

Цветан помощник му беше,

а Росен знамето държеше.

Буря в Балкана бушува,

започна се битка жестока,

сговорна дружина се бие

с тирани – народни душмани.

Затихна бурята голяма,

дружината на Бойко я няма,

загинаха всички юнаци,

войводата с рани остана.

А над него три орлици,

първата го леко прегърна,

втората с вода го напръска,

третата в уста целуна.

Бойко тихо продума:

Кажете ми, мили орлици,

три орлици, хубавици,

где е моята дружина?

А те на войвода думаха:

Няма я твоята чета войводо,

твоята чета, още дружина,

тя в боя храбро загина.

А там, горе на Балкана,

гора се леко люлее,

вятъра песен запява,

луната ярка – изгрява.