И днес има будители – учители, писатели, артисти.

Всички онези, които се опитват духовно да развиват нацията, могат и трябва да имат самочувствието на будители. Защото тяхната мисия не е по-лесна или по-маловажна от тази на възрожденците. Те имат нелеката задача да събудят народа от обзелата го нега, от чувството му за малоценност, от незаинтересоваността, която проявява към науката. И не само да го събудят, но и да породят в душата му желание да промени себе си и битието си. А това е трудно, защото народът ни се е затворил зад крепостните стени на безразличието. Безразличието към всяка културна даденост. И не че днес не се създават хубави български книги. Но не четем. Защото или предпочитаме компютъра и чата, или плащаме сметките с мотива, че книгите са скъпо удоволствие. Не слушаме класическа музика, защото тя не предразполага към купони и напиване, както чалгата например. Не ходим на театър или кино, защото ни е трудно да излезем от рутинното ежедневие. За изложби и вечеринки и дума да не става. И вместо да си губим времето по разни културни прояви, можем да поседнем в задименото кафене или кръчма и да бъбрим за това и онова с хора, които по принцип са ни безразлични. А вкъщи почти не си говорим, защото сме обсебени от тв-форматите и турските сериали, които, ако не друго, поне ни изваждат от коловоза. Но дали ни дават тласъка да поемем по правилната посока?

Дали желанието да надникнем воайорски в живота на другите ни прави по-ценни като хора? Едва ли. Защото участниците в риалитата показват по-скоро скандала, отколкото позитивното. Те не могат, а и не бива да са пример за нас, защото понякога се държат вулгарно, друг път – агресивно, а повечето пъти са лицемерни. Не че в литературата няма такива образи. Има, но чрез тях талантливият будител успява да събуди съвестта и милосърдието на читателя или на зрителя. Но ние няма как да знаем това, защото не четем книги и не ходим на театър, кино или изложба.

А иначе будителите ги има и днес. И то с по-тежка задача от тази на възрожденците. Защото Паисий е имал пред себе си един поробен, но готов за знания народ. Хора, които са били готови с риск за живота си да преписват и разпространяват Историята. Жители на села, които са се събирали на едно място и като съзаклятници са слушали гласа на човека, разкриващ тайната на написаното от Хилендарския монах. А днес писателите имат срещу себе си безлична маса, на която не й пука дали спи, или е будна.

Бедни ми, бедни, будителю!... Защо не умря с Паисий? - ако мога така да перефразирам финала на Вазовата повест "Немили-недраги".

Яна Атанасова