В българското историческо съзнание няма друго събитие, което, подобно на завладяването на българските земи от османските турци, да предизвиква толкова трайни и противоречиви исторически емоции.

В историческия поврат от края на XIV и началото на XV в. има всичко, което може да катализира национални вълнения: трагизъм и усещане за пропуснати възможности, героизъм и съпротива, предателство и недалновидност. Над всичко доминира усещането, че завоеванието тласка българското развитие в различно историческо русло и го отдалечава от европейските стандарти, пише Христо Матанов в „История на света“.

А иначе в съвременното българско общество битуват представи за този период, които в основата си са далеч от истинските проблеми на епохата и на които някои се опитват да откликнат по начин, който няма нищо общо с научните стандарти. Като че ли преобладава представата за исторически контраст, а не за преход в историческия смисъл на понятието. През последните години особено модерен стана проблемът за терминологията. В обществото се появи ненужният спор как да се обозначи историческата епоха, започнала с падането на българските земи под властта на османците: османско (респ. турско) присъствие, робство или владичество. Да се дискутира този проблем от гледна точка на историческата наука е излишно най-малко поради две причини. Първо, той няма историко-научни, а обществено-емоционални измерения и в този смисъл би представлявал интерес за обществената психология. Второ, употребата на едно или друго понятие за епохата отразява определено отношение към нея, в което рефлектират съвременни политически и национално-психологически акценти. И в този случай опираме не до историята, а до обществената психология, чиито метаморфози се крият зад претенцията за търсене на историческата истина. Въпреки че историческата наука отдавна е решила за себе си подобни проблеми, тя все пак е длъжна да даде своята част от отговорите на повдигнатите въпроси най-малкото поради изострения интерес на обществото към тях.

Най-напред би трябвало да се изясни, че понятието турско (и различните му варианти), отнасяно към категории от държавен и имперски характер за епохата, която ни интересува, е напълно неуместно. Държавата и империята, в чиито граници се оказват българските земи, не са турски. Завоевателите, които идват на Балканите през XIV и XV в., обединени в държавата на наследниците на емира Осман, в по-голямата си част са тюркскоговорещи мюсюлмани, но те не са обединени от общо народностно самосъзнание. Обединява ги общата жажда за плячка и придобиване на нови земи, до известна степен общата вяра и набиращата инерция държавна, а след това и държавно-имперска традиция. А нейните създатели, съзнавайки разнородността на мюсюлманската маса в държавата, ще предпочетат да ѝ наложат названието османска. И така държавата е османска, раждащата се империя е османска, а нейните мюсюлмански поданици са османци, а не турци. Това название идва от името на емира Осман, който според една изфабрикувана по-късно легенда е първият владетел на османската държава, който я откъсва от опеката на селджукския султанат през 1299 г. Впрочем дълго време понятията турчин, турци в Османската империя ще имат обиден смисъл, досущ както във Византия понятието грък (елин) означава нещо далеч по-лошо от официалното название на поданиците на империята: ромеи.

На понятието османска империя в перспектива ще се придава допълнителен блясък чрез изфабрикуване на генеалогии на османската династия, които фиктивно я сродяват дори с приближени на пророка Мохамед. Концепцията за османското поданство ще се митологизира пък чрез съмнителното свързване на „османската общност" с някои от най-престижните и благородни според традицията тюркски езикови и племенни групи.

Поради всичко това емирството, а по-късно империята, които завладяват и владеят за векове българските земи, са османски, а не турски. Словосъчетанията, обозначаващи тази власт, трябва да съдържат в себе си понятието османско в различните му модификации.

Що се отнася до термина, който трябва да допълни словосъчетанието и да го превърне в научно понятие, повече от ясно е, че това е владичество. Османско владичество е научното понятие, с което би следвало да се обозначава периодът от падането на българските земи под властта на османците до края на Българското възраждане. С подобно понятие си служи световната наука, с него си служат и другите балкански народи, които са имали сходна с българите историческа съдба. Това понятие отразява точно обстановката, при която османската държава и империя чрез своята администрация, военна система и представители управлява българските земи и населението им и извлича от тях приходи, необходими за завоеванията и за имперското строителство. В условията на това владичество става възможно разпространяването - особено в някои български региони - на ислямски институции, колонизация на тюрко-мюсюлманско население и приемането на исляма от част от българите. Владичество е терминът, който показва, че тази власт е била наложена насилствено, че тя въвежда на българска почва свои специфични институции и че съществува реално в тях чрез своите структури и представители. Той в никакъв случай не омаловажава и не пренебрегва страданията, които поколения българи са изпитвали от представителите на новата власт и от нейната политика спрямо покорената рая.

Категоричността на подобна оценка не означава, че другите битуващи в общественото пространство понятия нямат своето място в битовия или научния език, стига техният смисъл да не се преекспонира и натоварва с неприсъщо съдържание. Творците и ползвателите на добилото ненужно широко разпространение словосъчетание османско присъствие вероятно са искали чрез него да тушират разпространения негативизъм към периода на османското владичество в българските земи. От научна гледна точка е абсурдно то да се официализира и да се разпростира върху целия този период. Като научно понятие то има специфично място и може да обозначи един съвършено кратък етап от османската експанзия на балканска земя. Когато първите османци стъпват в Галиполския полуостров и започват първите си грабителски походи в българските земи, без трайно да ги покоряват, те още не владеят нищо, но присъстват като политически и военен фактор в разноликата балканска действителност. Присъствието свършва и се превръща във владичество към края на XIV в., когато българските земи са покорени и когато османците са овладели не само балканския плацдарм, а основни и важни балкански територии.

Понятието турско (османско) робство е придобило почти култов смисъл и от времето на Възраждането, та до сега концентрира всичко отрицателно, натрупано в националната памет за периода от XIV до XIX в. То широко се използва в добили широка популярност литературни произведения. Чрез него някои от съвременните му ползватели като че ли искат да държат будна тази част от националната памет, която разчита на отграничаването от другите като средство за самосъхранение. За всеки що-годе исторически образован човек е ясно, че робство е такова състояние на индивида или на група индивиди, което е неприложимо към статута на българите по време на османското владичество. Българите са онеправдани, притеснени, принизявани в обществения си статут и т. н., но те не са роби. Почти всички те имат малка или по-голяма собственост, плащат данъци, работят само три дни в годината ангария, имат лична свобода и определени права в контекста на раетския си статут. Дори и в най-мрачните периоди на османското владичество те нямат робски статут в класическия и историческия смисъл на думата.

Тази констатация не означава, че робството като явление е напълно непознато за българите в годините на османската власт. Още първите османски набези в българските земи, свързани с отвличане на хиляди българи и балкански християни, съживяват робската търговия в Средиземноморието. Стотици и хиляди мъже, жени и деца поемат към робските пазари на Ориента и умират като роби в Кипър, Северна Африка, Испания или в други далечни земи. За тези българи османското нашествие означава робство, и то в съвсем конкретния, а не в абстрактния смисъл на думата. Съществен принос за трагичната съдба на тези българи имат и десетките роботърговци християни, които въпреки папската забрана не се свенят да припечелят добре от нещастието на своите християнски единоверци. Османските завоеватели донасят полуробски статут и за хиляди хора от Тракия, пленени във войните с християните и заселени там със статут на ортакчии. Подобни случаи се врязват дълбоко в народната памет и намират израз в символиката на трите синджира роби. Но може би най-дълбока рана в народното съзнание нанася кръвният данък, тази османска система за набиране на български и християнски момчета за ,,султански роби" - еничари, от които след съответната подготовка и помюсюлманчване се формира елитната султанска гвардия, гордостта на империята. В този случай става въпрос за един вид „привилегировано робство" на хиляди българи, които са откъснати от естествената си народностна среда, издигнати над нея и посветени на защитата на устоите на Османската империя.

Изброените случаи на реално робство са впечатляващи, но те не са в състояние да предизвикат промяна на научнообоснованото название на въпросния период от българската история. Критерият за използването на названието османско владичество са същностните параметри на статута на българското население като цяло, а не повече или по-малко разпространени случаи от историческото битие. В случая с терминологията на историческия период от края на XIV в. и през следващите столетия се натъкваме на класическо напрежение и дори несъгласие между научната безпристрастност и националната емоция.

Всъщност и сериозната академична наука се развива, като постоянно развенчава изградените от самата нея митологеми. Така например дълго време в българската историография господстваше мнението за тъмните векове в историческото развитие на българите. С това понятие бяха дамгосани първите два века на османското владичество. През тези тъмни векове българите живеят в състояние на исторически колапс и цялата им енергия като че ли е впрегната в лекуване на раните от нашествието. Защото теорията за тъмните векове не можеше да съществува без схващането, че по време на османското настаняване българите преживяват демографски срив, а българската земя - тотално опустошение и разрушение. Казано накратко, схващането за тъмните векове абсолютизира дисконтинуитета в българското развитие в периода XV-XVII в.

Колкото тезата за тъмните векове и за тоталното опустошение е несъстоятелна, толкова неприемливо е и мнението, че османската власт в българските земи донася ред и просперитет, който контрастира с политическата анархия от времето преди завоеванието. Подобна теза разчита на впечатлението, че възраждането на централизираната имперска структура в българските земи под османска егида е положително явление в сравнение със състоянието на политическа разпокъсаност, която те преживяват през втората половина на XIV в. В този случай се забравя или се игнорира обстоятелството, че османската имперска машина спира кълновете на европеизация в българските земи и мощно ги тласка встрани от развитието на европейския континент. В историческа перспектива това обстоятелство се отразява пагубно на българското развитие. Освен това твърде съмнителна е и тезата за османския ред: тя като че ли е елемент от османската митология, а не на историческите реалии.

Всъщност крайните и емоционални оценки на периода османско владичество биха се избегнали, ако се установи възможно най-точно съотношението между приемствеността и промяната в българското развитие при прехода от самостоятелно развитие към османско владичество. Завладявайки българските земи, османците постъпват както повечето успешни завоеватели в човешката история. Попаднали в една чужда природна, етническа и културна среда, те възприемат много от нейните дадености. Новостите, които те въвеждат, представляват сложен синтез от завареното наследство, номадската традиция и постулатите на развития ислям. Парадоксалното е, че османската власт и нейните институции, от една страна, отдалечават българите от Европа, а, от друга, не променят същностните белези на българското битие, които ги сродяват с европейската цивилизация. На базисно ниво има почти пълна приемственост в структурата на земеделското производство, основано на пшеницата и на лозата като основни култури. Разпространението на ориза в някои райони на българските земи обогатява селскостопанската структура, но не я променя основно. С традиционните култури, отглеждани по българските земи, се свързва и фундаменталната символика на християнската вяра: хлябът, произвеждан от пшеницата, за християните е тялото Христово, а виното, произвеждано от лозата - кръвта Христова. Традицията в това отношение е толкова силна, че новите мюсюлмански властници, въпреки отрицателното си отношение към виното, съобразяват данъчната си система с вековните навици на българите да го произвеждат и консумират. Континуитетът в областта на производството се наблюдава и извън селското стопанство - например в рударството, където османските рударски закони запазват много от предосманската терминология. В основни линии и след завоеванието българските земи запазват основните характеристики на поселищната си мрежа, основана на предпочитанието към полупланинските и планинските райони. Запазват се и основните комуникационни артерии с тази разлика, че те започват да функционират по-интензивно поради премахването на вътрешните граници от времето преди завоеванието. Не претърпява съществена промяна и ролята на географското райониране: на локално ниво географският регион продължава - както в доосманската, така и в ранноосманската епоха - да функционира като най-малката по размери административна или военноадминистративна единица. Съхранява се българската селска община и някои от категориите население, свързани с нея. В административното устройване на завладените български земи завоевателите запазват в голяма степен предосманското деление. Дълго време османските санджаци се припокриват с доосманските държави и княжества и дори възприемат названията им.

Промените, които донася османската власт, са свързани най-вече с новата религия, която завоевателите изповядват, и с новите идеи за общество и държавност, които тази религия проповядва и налага. Българските земи стават част от една ислямска империя, а в тях проникват ислямски институции и ислямско население. По този начин на българска почва се настанява една съвършено чужда на традицията религиозна система, която води със себе си определен тип култура, начин на мислене и на поведение, нови архитектурни форми, нова система в областта на съдопроизводството и др. Превръщането на мюсюлманското право (шериат) в официална правна норма води до нови схващания за собственост, данъчна система, устройство на обществото. В първите десетилетия на османското владичество протича интензивен процес на легализация на собствеността според нормите на шериата. Този процес води до въвеждане на нови поземлени категории и до налагане на нова официална терминология в поземлените отношения. Данъчната система се ориентира според шериатските изисквания, но по своята същност запазва основните си параметри от времето преди завладяването. Десятъкът продължава да бъде основното данъчно перо. Запазва се и поголовният данък, който, разбира се, намира нова теоретична обосновка, основана на схващането за обществена непълноценност на българската и въобще на християнската рая. Въпреки въвеждането на категорията на шериатските данъци по своята същност данъчната система запазва основните характеристики на поголовно-поземленото облагане, с което българите са свикнали да живеят векове наред. Новото и унизителното за тях е данъчната дискриминация на верска основа и поголовната (реална или фиктивна) монетаризация на данъчните вземания.

Като цяло може да се констатира, че в прехода между двете епохи - тази на свободната българска държавност и тази на османското владичество, значителен континуитет се наблюдава в базисните обществени явления и дадености. Промяната засяга повече сферата на конкретното функциониране на обществените структури и системата на управление. Колкото повече се върви от централните към провинциалните структури в границите на Османската империя, толкова повече елементите на континуитет стават по-отчетливи.

За да се схване обаче историческият преход на българските земи в интересуващата ни епоха в цялата му сложност и многоплановост, е необходимо да се подчертае, че промените, настъпили с налагането на османската власт, не са светкавични, а продължават десетилетия, дори векове. В този смисъл е необходимо да се изостави схващането, което е елемент от османската имперска митология, че Османската империя представлява импозантна структура, застинала в състояние на изначално величие и порядък. Тя може би става такава или поне се приближава до идеалните представи за ислямска империя в епохата на султан Сюлейман Великолепни през XVI в., но в никакъв случай и през предходното столетие. Истината за възникването на империята е далеч по-прозаична и обезкуражаваща за творците на османски имперски митологеми. Тя се създава бавно и дори мъчително, като в процеса на своето разширение попива много от завареното или го пречупва през ислямските представи за институционален ред. Бавната ѝ еволюция към ислямска империя с универсалистични претенции създава един некласически период в нейното развитие, който в общи линии съвпада с първия век на османската власт в българските земи. Съвършено погрешно ще бъде той да се изследва и описва с представата за класическите имперски дадености от следващото столетие. Подобна констатация има принципно значение за вникването в началната история на българите под османска власт.

Христо Матанов