У нас трудно може да се спори за изкуство на площада или да се оценява обективно. За всеки паметник, съществуващ или нов, се разгарят нечувани скандали

Така и за проектите на Кристо, пише Иван Бакалов в e-vestnik

Опаковането на Триумфалната арка в Париж по проект на Кристо Явашев и в негова памет е жест, който е възможен само в страни с определено културно равнище. Дали харесваш опаковането, дали го смяташ за изкуство, пространствена архитектура или плитък площаден пърформанс – това е спор. Но за да се спори, първо трябва да се осъществи. Това е възможно в общества с толерантност към изкуството и толерантност въобще. Другаде хейтът щеше да надделее. Особено към Кристо у нас.

Христо Явашев е недолюбван в България главно защото се срамуваше, че е българин, подчертаваше, че е и чех (баба му е чехкиня), говореше на български само с избрани близки хора. Направи изявления, че никога не би се върнал в България и др.

Много други българи, репресирани и избягали зад граница по време на режима, дори със задочни присъди, не показват такава неприязън към България, а напротив. Явашев не е патил като тях, но… Един космополитен артист си има странности.

И да не беше така, неговите идеи са неприложими в България. Няма аналог у нас, да се сравни с Триумфалната арка, но, примерно да поиска някой да опакова църквата „Св. София” заедно с лъва и огъня на незнайния воин. Или Народното събрание. Ще има рев до небесата, от синода, от политици и партии, и т. н. Българският президент щeше да отнесе много критики, ако се яви да открие тържествено такова нещо. Преди години германският Бундестаг с гласуване разреши Кристо да го опакова. Ето, сега Макрон и Франция дават пример за отношение към изкуството, дори да е спорно. И там има критики. И там голяма част от парижани смятат за оскърбително или не одобряват опакованата Триумфална арка, макар да напълниха площад „Етоал – Де Гол” и чужденци да прииждат заради увития като с чувал пантеон.

У нас накърнените патриотични чувства избиват като подигравателна оценка за работата на Кристо. Това е погрешно.

Сравненията с Мона Лиза и т. н. живописци отпреди 500, 200 или 100 години e все едно да сравняваш например ръкописна книга с компютър и да твърдиш, че е по-красива. А то е несравнимо. Всяка епоха си има доминиращи изкуства и стилове. Никой не се облича днес с дрехи от античността или средновековието и да ги натрапва като мода.

Отричането и възхвалата на последния осъществен посмъртно проект на Кристо в българските социални мрежи стигат до крайност. Те прикриват и други наслагвания на неприязън между привърженици на различни политически партии.

Едните високомерно противопоставят Кристо, като световен авангардист и с всепризнати постижения, срещу „аборигените“ в България, които не разбират. И патосът се концентрира върху това да обясняват колко са изостанали сънародниците им, които не се възхищават.

Другите подигравателно отричат „опаковчика” Кристо, с присъда, че това не е изкуство. И го свързват със соросоидите и т. н. клишета.

И в двата полюса се очертава поза и демонстрация.

В такава ситуация трудно можеш да кажеш, че не харесваш или не е кой знае какво творчеството му. Дори и да цитираш негативни оценки в западни медии. Рискуваш да те обявят за примитивен невежа, див българин, който не може да се издигне до висотата на изкуството.

Ако пък кажеш, че ти харесва, попадаш в клишето на високомерните му поклоници, презиращи онези, които не му се възхищават.

Така си вървят у нас споровете за изкуство, а всъщност то не е и за изкуство. Разправии по български.